Утринното слънце топлеше лицето на Кларис, докато бързаше през кухненските градини към оборите, облечена в костюма си за езда. Трябваше веднага да избяга от кискащите се момичета и клюкарстващите им майки, от безсрамните и винаги прикрити искания да им помогне, от собствените си мисли…
Какво ставаше с Хепбърн? Миналата нощ скочи от прозореца и изчезна, просто изчезна. Тя се върна в салона и зачака. Докато дамите свиреха на пиано и пееха, тя чакаше, но той не се върна.
Тази сутрин не бе чула слугите да говорят, че господарят им е ранен, но и не посмя да попита къде е и какво прави, защото се боеше да не си помислят нещо… че се интересува от него повече, отколкото е редно… не обичаше този вид клюки. Особено когато… особено когато бяха отчасти верни.
Чакълът скърцаше под ботушите й. Вятърът развяваше косата й и я мамеше да продължи. Радваше се, че отива към оборите. Искаше да види Блейз, да го помилва, да го оседлае и да препусне към свободата, която познаваше само на гърба му.
По дяволите… не биваше да позволява на Хепбърн да я целува. Все още не знаеше защо го е направила. И други мъже бяха посягали към нея. Опипваха я, притискаха я, опитваха се да я целунат. Тя реагираше моментално и коляното й болезнено нараняваше мъжката им гордост. Никога досега не беше изпитвала желание да докосне мъжко тяло.
Ала още когато видя Хепбърн за първи път, разбра, че силата и могъществото на неговата чувственост са неустоими. Инстинктът не я излъга. Той беше опитен прелъстител — точно както се беше опасявала. Освен това искаше нещо от нея. Искаше тя да изпълни желанието му и изобщо не се стараеше да го скрие. Докато я опияняваше със страстта си, през цялото време е планирал хладнокръвно да я възнагради за капитулацията, като я… като й подари себе си. Сякаш беше скъпоценна награда, а не изкусител на невинни момичета и ковач на безумия планове!
При тази мисъл Кларис неволно притисна с ръка челото си. Откъде се беше взел този дяволски план? Защо искаше от нея да се престори на друга жена? На жена, която изобщо не познава. Обясненията му бяха двусмислени и вероятно неверни. Планът му със сигурност беше много опасен. Какъвто и натиск да упражняваше върху нея, тя беше длъжна да откаже. Все едно колко изкусително, опияняващо и страстно умееше да целува.
Олюлявайки се, Кларис продължи пътя си и се запита дали пък лордът не й е дал тайно някакво средство, от което си е загубила ума. Това беше единственото обяснение за неприличното й, недопустимо поведение. Незнайно как, този мъж бе успял да завладее ума и сърцето й.
Не биваше да го допуска до себе си. Когато ги изгониха от интерната в Уор, Кларис беше страхливо момиче, което се отнасяше към всеки непознат с подозрение. Първата им зима беше белязана от два страшни въпроса: Как ще оцеляват, след като парите свършат? И дали изобщо ще оцелеят, ако атентаторите ги открият?
Тогава от отчаянието се роди идея: да продава кралските кремове. Постепенно опитът я научи да преценява правилно мъжете.
Макар и рядко, английските вестници пишеха за положението в Бомонтен. Кларис четеше всичко, до което се добираше, но подробностите бяха неясни и твърде противоречиви. Някои журналисти твърдяха, че кралица Клаудия е надхитрила революционерите и си е възвърнала властта. Други обаче пишеха, че страната продължава да е в ръцете на бандитите.
Единственото, което Кларис знаеше със сигурност, беше, че баба й не е публикувала обява в никой вестник. Значи внучките й още не можеха да се върнат.
Макар че бдителността й беше поотслабнала, Кларис продължаваше да чака своя шанс да се завърне вкъщи. От пет години целта й беше само една. Нямаше да позволи възхищението от лорд Хепбърн да я заслепи. В никакъв случай.
