Чудакът Томас (Завръщането)
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудакът Томас (Завръщането)». Краткое содержание книги:
Ще успее ли Од Томас да се намеси навреме?…
„Водя чудат живот. Което съвсем не означава, че живея по-добре от вас. Убеден съм, че и вие изпитвате щастие, удоволствие и постоянен страх, и то в прекомерна степен!
В края на краищата и вие като мен сте човешки същества, а хората знаят що е радост и сковаващ ужас…“
Од Томас наистина е чудат — с удоволствие работи в закусвалня в малко калифорнийско градче, въпреки че притежава талант за писател…
Каква е причината за тази липса на амбиция у един двайсетгодишен младеж?
Много по-рядък талант:
Од вижда и разговаря с призраци на мъртъвци, които отказват да се преселят в отвъдното. Той успява да скрие дарбата си от всички, с изключение на симпатичната си приятелка и началника на полицията, комуто понякога помага за залавянето на престъпници…
Ако полетях надолу, преди да се разбия в покрива на асансьорната кабина, поне щях да имам време да си издухам носа, да се подкрепя с протеини за последно и да си избърша ръцете. По този начин нямаше да умра недостойно, сополив и с лепкави пръсти.
Докато предпазливо стъпвах по ръба на страничната стена, за да прекрача накрая прага на етажа, психическият магнетизъм се засили и ме затегли натам с още по-голяма сила. Не ми беше за пръв път.
Подпрях се на стената и въздъхнах от облекчение, че под мен не зееше бездна. Изчаках дланите ми да спрат да се потят и сърцето ми да се успокои. Няколко пъти сгънах и разгънах лявата ръка, за да облекча леката болка в бицепса.
Пространството оттатък асансьорната площадка беше озарено от сивкава светлина, която идваше и от двата края на коридора.
Не се чуваха никакви гласове. Ако съдех по впечатленията си от телефонния разговор, мистериозната жена беше приказлива.
Когато прекосих асансьорната площадка, надникнах предпазливо иззад ъгъла и видях дълъг и пуст коридор. Тук-там отворени врати на хотелски стаи пропускаха дневна светлина, както и очаквах.
Коридорите в хотела образуваха буквата I с един дълъг и два по-къси в краищата. Охраняваните стълби, които съзнателно бях избягнал, се намираха в по-късите крила.
Всеки друг на мое място би се подвоумил наляво или надясно да тръгне, но не и аз. Шестото ми чувство в момента беше много по-силно, отколкото докато вървях из подземните тунели, и определено ме насочваше вдясно, на юг.
От основата на сградата до най-горната й част подовете бяха от армирана стомана. Пожарът не беше в състояние да разклати конструкцията, камо ли да я разруши.
В резултат на това пламъците си бяха проправили път нагоре през водопроводните шахти и електрическите кабели. Само около шейсет процента от тези вътрешни проходи бяха пожароустойчиви и оборудвани с водоразпръскващи инсталации, както беше отбелязано в строителната документация.
Така разрушението беше придобило шахматен порядък — някои от подовете бяха буквално изтърбушени, докато други се бяха запазили почти непокътнати.
Дванайсетият етаж беше пострадал най-вече от дима и водата, но аз не забелязах никъде изгорени стени, мебели или предмети. Мокетът беше потъмнял от саждите и прахта. Тапетите бяха избелели и разкъсани. Няколко лампиона бяха паднали от тавана и се бяха разбили, което изискваше от мен да внимавам като вървя.
Един пустинен лешояд вероятно беше влетял от един от счупените прозорци, но после не бе успял да намери пътя навън. В трескавото си търсене той си беше счупил крилото в стена или в рамка на врата. Сега зловещият му скелет беше проснат в средата на коридора.
Макар че в сравнение с останалите дванайсетият етаж беше в сравнително добро състояние, човек едва ли би избрал да отседне тук.
Движех се предпазливо от една отворена врата към друга, надниквайки зад рамката, преди да продължа напред. Стаите бяха празни.
Мебелите бяха разбъркани от силния трус и наклонени настрани. Във всички помещения бяха струпани в единия край — там, накъдето мощната сила ги беше подхвърлила.
Зад счупените прозорци и зад онези, чиито стъкла не бяха изцапани със сажди, небето беше наситено с буреносни облаци. Само на юг беше ясно и синьо, но тъмните облаци бързо се движеха и натам.
Затворената врата не ме тревожеше. Щях да чуя завъртането на ръждясалата дръжка или изскърцването на пантите, ако някой отвореше. Освен това вратите тук не бяха облицовани, нито бели, както тези от предсмъртните ми сънища.
На половината разстояние между асансьорите и пресечката със следващия коридор се натъкнах на затворена врата, която не можех да подмина. Потъмнялата табела гласеше „Стая 1242“. Сякаш направляван от кукловод, който ме контролираше с невидими конци, аз хванах дръжката на вратата с дясната ръка.
Все пак успях да се овладея, допрях ухо до вратата и се заслушах. Нищо.
Подслушването на врата е винаги загуба на време. Слушаш ли слушаш, а когато добиеш увереност и спокойствие, че пътят ти е чист, отваряш вратата и някой тип с надпис РОДЕН ДА УМРЕ, татуиран на челото, ти тиква огромен револвер в лицето. Този подход е толкова надежден, колкото и трите закона на термодинамиката.
Когато отворих вратата, пред мен не се изпречи татуиран бандит, което означаваше, че законът на земното притегляне скоро щеше да престане да действа и мечките щяха да излязат от гората, за да се облекчават в обществените тоалетни.
И тук както навсякъде преди пет години земетресението беше пренаредило мебелите, захвърляйки ги на една страна, обръщайки леглата върху столовете и тоалетките. Сигурно мястото беше претърсвано със специално обучени кучета, за да установят, че под купчината не са останали живи или мъртви хора.