Спирка „Последна надежда“

Там обаче нямаше никой. Всичко беше свършило, макар че Ласитър още не беше разбрал това. Ранчерото и Джон де Салдо бяха мъртви. Единият от каубоите беше ранен. Другите двама бяха избягали с Алис.

Ласитър обиколи навеса, търсейки индианката. Когато се убеди, че там няма никой, излезе навън. Бъстър пълзеше на четири крака към сянката. Ласитър с два скока го настигна.

— Къде е жената?

Бъстър целият се разтрепера.

— Пуснахме я да си върви — отговори с хленчещ глас той.

— Къде? — попита смаяно Ласитър.

— В Ейгът Сити!

Борбата беше свършила. Ласитър беше победил враговете си. Мира О беше свободна. Задачата на Бригада Седем беше изпълнена.

Без да се обръща назад, той яхна коня си и потегли обратно към мястото, където Синтия го очакваше с нетърпение.

Вече два месеца обикаляше страната с тази расова и страстна негърка и не можеше да се откъсне от нея. Беше твърдо решен да я вземе със себе си, каквато и нова задача да му възложат.

Когато навлезе в гъстия храсталак и видя Синтия и Мира О, седнали една до друга на земята, Ласитър едва не падна от учудване.

— Как така се озова тук? — попита той и се усмихна.

— Искала е да избяга, но не е намерила пътя към своите — обясни Синтия.

Той се засмя доволно.

— Е, добре, ние ще я отведем.

Синтия, разбира се, се съгласи.

Пътуваха два дни, преди да стигнат свещеното езеро, в което Мира О се потопи с благоговение.

Ласитър тайно я наблюдаваше.

Индианката не беше красива, но тялото й беше великолепно. Как не я беше забелязал досега? Къде му бяха очите?