Затворът

— Съвсем не съм доволен от себе си.

— Не сте доволен от себе си?

— Не.

— Малко ви интересува, значи, кой е заел мястото ви при двете сестри, така ли?

— Предполагам.

— Нямате ли друг пистолет?

— Не, имах само този броунинг.

— Обещавате ли, че няма да си набавите друг?

— Обещавам.

— Вярвам ви. Пригответе се за изненада. Моите хора разпитаха портиерите на сградите, където живеят някои от вашите сътрудници — тези, които ни изглеждаха най-съмнителни. Обикновено последната врата, на която ще позвъниш, излиза добрата. Но този път съдбата пожела да бъде първата, най-близката — на улица Монмартр.

Ален се попита кой от редакцията живееше на улица Монмартр.

— Жулиен Бур.

Фотографът с изкривената глава и болнавото лице! Този същият, когото той срещна снощи в бара на улица Нотр-Дам-дьо-Лорет!

— Изненадва ли ви това?

Той се помъчи да се усмихне.

— Изборът ми изглежда странен.

Бур беше последният човек, за когото би допуснал. Той беше небрежен към външността си и можеше да се твърди с положителност, че не си миеше никога зъбите. Никога не гледаше хората право в лицето, сякаш изпитваше страх от тях.

Всъщност Ален не знаеше почти нищо за миналото му. Преди да постъпи в „ТИ“, Бур не работеше за никой от по-важните седмичници, нито за големите ежедневници.

Кой му го беше препоръчал? Ален се ровеше в паметта си. Това беше още преди няколко години. Не беше някой тясно свързан със списанието този, който му го беше представил, а срещата беше станала в един бар.

— Алекс! — извика той високо. И обясни на комисаря: — Питах се как съм се запознал с него. За него ми говори най-напред Александър Манок. Манок е нещо като постановчик в киното. Говори много за филмите, които ще направи, но е създал само два късометражни. За сметка на това обаче познава безброй извънредно красиви момичета и когато ни трябват модели, случва се да му звъннем по телефона.

Не можеше да го проумее! Бур, окаяният, жалкият! Бур, с когото нито една от машинописките не би спала! Разправяха, че миришел лошо, но Ален не беше забелязал такова нещо досега.

Бур излизаше рядко с тайфата, но дори и тогава просто само присъствуваше. Всички навярно биха се изненадали, ако изведнъж вземеше участие в разговора.

Донасяше снимките си, качваше се чак на тавана при Леон Аняр, за да ги разпределят заедно по страниците, защото не се решаваше да направи това сам.

— И двете! — прошепна изумено той.

— Вашата жена първа започнала да отива на улица Монмартр.

— У него ли е ставала тази работа?

— Да. Сградата е голяма, но почти готова да рухне. В нея има главно кантори и ателиета. Едно ателие за фотогравюри например.

— Да, знам го.

Навремето там се помещаваше редакцията на един второстепенен седмичник, в който Ален бе сътрудничил в началото на кариерата си. По почти всички врати се виждаха емайлирани табелки. Гумени печати. Фото-копиране. Юбер Моане — заклет преводач. Агенция Е. П. С.