Аз, детективът-нобелист

1.

Няколко пъти ми се е налагало в кризисни моменти да спасявам света, но това е единственият случай, в който не съм обвързан от клетвено задължение пред една или друга държава да пазя в тайна класифицирана с най-висок ранг информация — просто защото точно тази история не бе огласена официално като заговор или терористичен акт, а мина в графите „производствена авария“ и „фирмен скандал“… От държавните глави в събитията бе посветен, ако не броим замесения откъм лошите и погинал донякъде и вследствие на моята намеса Тофик хан (пък и той много условно може да бъде наречен държавен глава, защото „държавата“ му не бе международно призната и без много шум изчезна след неговата смърт), само тогавашният Далай лама, а при единствената ни среща този забележителен мъж не каза нищо по въпроса за секретността. Нещо повече, както научих едва сега, той е описал епизода — от своя гледна точка, разбира се — в спомените си, които за съжаление са практически неизвестни на широката публика, защото никой не си е направил труда да ги преведе от тибетски. За всеки случай попитах Лио може ли да разкажа историята и той отвърна дословно следното: „За Глобантер са написани толкова небивалици, че една в повече няма да навреди. Само моля да промените името ми“. Толкова за секретността, въпросът е откъде да започна…36

С еднакъв успех можех да тръгна от описаното в Бхагавадгита божествено супероръжие, или от Идеалната държава на Платон, или от първите опити с електричество във Вавилон, да не говорим за овладяването на огъня, но нямам време и място да изложа своята версия за всички събития от онези времена насам, затова ще ползвам за отправна точка края на деветнайсети век, когато Бекерел и съпрузите Кюри отпушиха атомната бутилка. Знаете, надявам се, какво стана по-нататък — след половин столетие бе създадена Бомбата. После хората тъкмо мислели, че са свикнали с атома и като взривно вещество, и като енергиен източник — и ето ти аварията в Чернобил, която почти затрила една съветска република — доскоро там имаше цяло министерство за жертвите на ядрената катастрофа… А от Хирошима били минали четири десетилетия. Малко преди рождението ми, след още трийсет години, ударна група на възродената „Иргун цвей“ се докопала до една малка бойна глава с намерението да я взриви в сектора Газа, но нещо се объркало и експлозията станала почти на границата, така че сред жертвите имало колкото палестинци, толкова и евреи. Сред последствията37 на „Малкия Армагедон“ били и зачестилите апокалиптически пророчества на религиозни месии и граждански лидери. Двайсет години по-късно последователи на Шоко Асахара пуснаха радиоактивна полониева сол във водопровода на Токио. Наистина, жертвите се брояха на пръсти, и въобще пострадаха само стотина души, но скъсяването на интервалите между инцидентите вече придоби вида на заплашителна закономерност. Тогава обаче тъкмо бяха спрели да закопават отработеното гориво под земята и почнаха да го изстрелват към Слънцето, затова и антиядреното лоби не успя да се реактивизира сериозно. Обаче когато след още десет години се разчу за сплесканата от тектонични движения гробница за ядрени отпадъци в Мавритания, общественото мнение изпадна в параноя и ООН нямаше друг избор освен да препоръча отказ от използването на енергетични атомни реактори. Въпросът бе — с какво ще ги заменим, защото побърканото гражданско общество не искаше да чуе дори за безобидните термоядрени централи (не че по това време бяхме готови да ги строим; както знаете, едва към края на века се намери задоволително технологично решение за тях). Както би трябвало да стане в такъв случай, „Уест пасифик спейсуейз“ вече имаше готов отговор в джоба, или по-точно, във файловете на отдела си „Перспективни разработки“ — електричество от Слънцето.