За Япония — като за Япония

Дишам дълбоко, като пред лекар. Въздухът е наистина чист.

— Но защо е и свеж? — задавам поредния си въпрос.

— След малко ще видим.

И скоро виждаме… Навлезли сме навътре, в самата среда на града — тук се движим вече бавно. И аз мога не само да дишам, но и да гледам. За да видя, че Токио е пълен с течаща вода.

Като си помисля само — колко му е всеки град да си уреди тази работа с течащата вода? Колко му е, ама не го прави. Изглежда на този свят не е важно само да можеш нещо, не е важно само и да разбереш, че трябва да го свършиш, но чисто и просто да сториш мукает да го направиш. Или, както го беше казал помакът нашенски на Хайтов — едно е да искаш, друго е да можеш, съвсем трето е да го направиш. Рим ли няма вода, Париж ли не се нахвали със Сена, през Белград ли не мърда тиха Сава, ала това, което са го направили японците, защо никой друг не го е направил? Да не би въздухът в Рим да е много чист, или в Белград, или в нашата мила София, която не само че не може да понесе, като види софиянеца с чиста риза, ами още докато му изсъхне по балконите бельото мине кремиковския пушек, лизне го и вечерта или сутринта, като се обличаш, се чудиш — ризата ти във вода ли е прана или в разтвор от сажди.

Това, което ме довършва в Токио, не са красивите фонтани на Рим или Мадрид, ами най-обикновени, кротки и дисциплинирани вадички с вода, които отиват точно там, където им е посочил пътя японецът. Където има калкан, той непременно е обвит с водна възглавничка. Минава отгоре една тръба — водата се спуска по стената, наоколо мирише на озон, на чисто и прано, после водата се прибира по свой невидим път, за да се покаже в хола на някой голям хотел. Опасан холът му с хол, целият с тънка водна ивичка, която си върви по своите миниатюрни японски каскади — хем да шуми, колкото човек да се усеща сред природата, хем не много та японецът да повишава тихия си глас. От там водата пак ще изчезне, за да се появи на улицата във вид на нашенска вада — с корито от керемида, с дъно от ситно камъче, шарено, постлано и надиплено едно до друго — като се загледаш в него, да се заплеснеш. Върви водата, поогледа хората и колите и на някое кръстовище пак се изгуби, за да се яви в съседния магазин, покатерила се над рафтовете. И току се спусне по една от стените, завърти опашката си около прозореца и витрините, подскочи, галне се на слънцето, припече се, спусне се през някое стъпало, подрипне весело и пак потъне… И ти вървиш из тоя град и имаш чувството, че си под Марагидик или под Ботев връх, където бие водите си Пръскалото, и до теб — задушения от жегите и пепелаците човек — достига един въздух, сит с кислород и свежест, който ти омайва душата и те приспива без валиуми и диазепами…