Жажда за върхове
- Автор: Рангелова Маргарита, Робева Нешка
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жажда за върхове». Краткое содержание книги:
Бях благодарна на Българската телевизия, че ни даде възможност да наблюдаваме състезанието по художествена гимнастика на олимпийските игри. Гледах го тогава, гледах го многократно след това и на видеозапис. И не преставах да си задавам въпроса — какво щеше да бъде? … Въпреки цялата умора, която и сама на себе си налагах като единственото ефикасно средство за прогонване на тревогата.
Мария Гигова, която беше в Лос Анжелос, а след това и други колежки от други страни ми казваха, че през цялото време на състезанието често повтаряли колко много съжаляват, че ги няма българските и съветските гимнастички и гимнастичките от другите социалистически страни, как често обявявали, че на тази гимнастичка са помогнали в България, че тази музика е българска…
Приятно е да го чуеш, но олимпийска шампионка беше канадското момиче Лори Функ. И то беше идвало, беше тренирало в българска зала, с български гимнастички. И музика му търсехме, и записи му правехме, и композиции му поставяхме. И на ум не ни е идвало тогава, че помагаме на бъдещата олимпийска шампионка. И какво, ако знаехме? Пак щяхме да помогнем. Какво е виновна Лори Функ, че й дойде толкова късмет изневиделица. Ако не тя, друга щеше да е, наше момиче не можеше да бъде, така че това състезание наблюдавах с очите на абсолютно безпристрастния специалист. Вече незает със страхове и с грижи и с неизменното сравняване на български и съветски гимнастички. Наблюдавах една друга гимнастика. Сега за пръв път имах толкова много време да се взирам в другите ешалони, да анализирам подробно гимнастички, които са минавали бегло пред очите ми, заета с други грижи.
Подхвърляха ми: „Нешке, все едно, че участвуваш в олимпиадата. Ето и Лори Функ, и Милена Релин, и Уенди, и още десетина момичета са минали през твоята зала…“
Идваха от цял свят и продължават да идват. За седмица-две-три. За месец. Никога никому не съм отказвала. Които са искали, са идвали на нашите лагери. От САЩ, от Унгария, от Югославия, от Испания, от Япония, от Холандия и Нова Зеландия, от Франция и Австрия. Отвсякъде. Не ми пречат. Да идват, да се учат, да вземат каквото им харесва. Сега в Лос Анжелос виждах наистина много нещо, взето от нашата зала. Всички отидоха доста напред и това е, което особено много ме радва, защото състезнията биха били доста скучни, ако един връх прекалено много се е откъснал от основата си.
В потока на хвалебствия, които се изсипаха във френската преса, долавям и някои нотки на песимизъм, породен от проблеми, които отдавна ме тревожат, когато мисля за бъдещето на нашия спорт. Френските журналисти отбелязваха, че от 64-те златни медала, раздадени досега на всички световни първенства, само 6 не са взели българските или съветските гимнастич ки. В Мадрид, когато не са участвували… Каква надежда наистина за другите? А сега на това първенство българките показват такава гимнастика, която е непосилна и за най-големите им съпернички. Отишли са така напред, че човек се пита откъде намират сили да се усмихват другите 93 момичета, които играят и искат да изтръгнат признанието на тази публика, така гореща, така възторжена.
Често ме питат, като допускам толкова много гимнастички и треньорки в залата, не се ли страхувам, че ще ми вземат тайните. Не се страхувам. Не могат да ми вземат тайните, защото и аз точно сега не ги зная. И да искам не мога на никого да ги издам. Това, което виждат в нашата зала, е измислено вчера, направено днес, ще издържи до предстоящото голямо състезание и ще отстъпи място на следващото, което сега, погълната от това, което ми предстои, още не познавам.
Реши се за спортистите от социалистическите страни да се организират турнири по всички олимпийски спортове в различни градове. Трябваше все пак тези момичета, момчета, издържали четиригодишния олимпийски цикъл, живели с надеждата за най-голямото състезание, да се срещнат, да видят кой докъде е стигнал. Който може да поставя рекорд — да го поставя, който ще побеждава — да побеждава… С нетърпение очаквахме да ни съобщят града на нашето състезание. Откровено казано, не знаех точно какво искам. Когато съобщиха, че е София, и се зарадвах, и се обезпокоих. Никой няма да ми повярва, но смятах, че е най-добре да не бъде нито Москва, нито София — да е по-неутрална зона. През всичките тези години бях доволна, че победите ни идват при съвсем незаинтересована публика, в страни без претенции за титли и медали. Дори в Мюнхен, където хранеха определени надежди след Мадридското световно първенство, на което имаха абсолютната световна шампионка Кармен Ришар, трябваше да се убедят в качествата на българските гимнастички.