Първичен страх
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Володя Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първичен страх». Краткое содержание книги:
Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
Аарон твърди, че не е извършил убийството.
Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.
Той не научи много през следващия половин час. Имаше около двайсетина момчета в столовата и всички си даваха вид, че са шокирани от престъплението. Имаше консенсус само по въпроса, че Аарон е бил умен и приятелски настроен. Нравът му бил като на всички други. Обичал хубавата музика и филмите и имал приятелка на име Линда, която се преместила с него, когато напуснал Дома на Спасението. Като използваше един рядък вид стенография, която беше усъвършенствал с времето, Гудмън нахвърли бележки в един малък черен бележник, който се беше превърнал в негова библия.
„Защо е напуснал?“
Рано или късно всички напускат.
„Къде беше Линда сега?“
Никой не я е виждал след убийството.
„Мислеха ли те, че Стемплър е убил епископа?“
Така пише във вестниците.
„Защо го е направил?“
Никой нямаше обяснение.
„Разбираше ли се той с епископа?“
Всички се съгласиха, че Аарон е бил неговият любимец в общността на безпризорните деца.
„Кои са най-близките му приятели?“
Той всъщност не е имал най-близки приятели. Бил е самотник.
— Предполагам, че Били Джордан може да се нарече най-близкият приятел, който е имал — каза Маги. — Той и другите момчета от олтара.
Аарон е бил от момчетата от олтара?
— Не съвсем — каза едно от момчетата. — Той един вид се подготвяше за такъв. Но епископът все пак го включваше при другите.
— Другите?
— Другите момчета от олтара — каза малко ревниво същото момче, то беше ниско и кожата на лицето му страдаше от акне. — Това беше като частен клуб, разбирате ли. Епископът обикновено снимаше службите с телевизионната си камера, после им я пускаше на телевизор, така че да си видят грешките.
— И той също, а?
— Извинете?
— Човекът, за когото работя, също е луд по видеото. Аз? Аз съм зависим само от този малък черен бележник.
— Страхувам се, че не ви помогнахме много — каза Маги. — Елате пак вечерта. Тогава повечето от момчетата ще са тук. Може би някой от другите знае повече за него.
— Така ще направя, и то скоро — каза той.
На тръгване той постоя малко на игрището, свит от студа, като си припомняше свежите есенни дни, когато играеха футбол, но в паметта му изплуваха само няколко имена — Син Фицхю, Соли Фрийдмън и едно ужасно малко момче на име Дони някой си, който обичаше да плюе върху топката, когато го наказваха. Гудмьн възмъжа тук, а сега това беше място за безпризорни деца и наркомани и такива, от които семействата им са се отказали, и въпреки жизнерадостните цветове и усещането за семейство, което им се осигуряваше, все пак имаше нещо меланхолично в старото момиче, което го натъжи.
Той не видя свитата фигура, която го наблюдаваше с уплашени очи от прозореца на третия етаж на старата сграда, когато Гудмън напусна мястото на младостта си.
Джейн Венъбъл погледна с изненада, когато Вейл излезе от асансьора и нахлу във външната светая светих на кантората на областния прокурор, която беше като лудница. Предположи, че иска да види Янси, но бързо съобрази, докато той си проправяше път към стъклената й кабинка, че идва в нейния офис. Вейл застана отвън на вратата, чукна по рамката и тя му махна да влезе.
— Боже мой — каза тя. — За теб няма ли свети места?
— Просто приятелско посещение от уважение, колега — каза Вейл.
— Къде си държиш отровните стрели?
— Мислех, че може би ще свършим тази работа по цивилизован начин.
— Ти не разбираш от цивилизовани начини, Вейл.
Той погледна навън към хаоса от претъпкани бюра, копирни машини, телефони, шкафове с папки и хора — вещите на правосъдието.
— Леко ми става на душата, когато гледам как бюрокрацията работи — каза той. — Аз имам само един помощник, който може за един ден да свърши това, което тази тълпа може да забърка за седмица.
— Те са много добри — отвърна тя. — Не сме много за пред хора тук.
— Изобщо не сте за пред хора — каза той.
— Заета съм — въздъхна тя. — Какво всъщност те доведе в бърлогата на лъва?
— На лъвицата — каза той.
— Ъхъ. Нека ти кажа нещо, Вейл, аз ти нямам доверие. Ставам нервна, когато си в сградата, какво остава за офиса ми.
Той седна на ръба на бюрото й, след като не беше поканен да седне, и приятелски запрелиства една купчинка с кореспонденция.
— Какво искаш? — настоя тя, като грабна купчинката изпод ръката му и я премести на другия край на бюрото. — Дошъл си само да ме обезпокоиш?
— Какви непочтени мисли! Наминах за малко предварително съвещание и какво получавам в замяна? Словесни обиди. Дойдох да се убедя, че и двамата знаем правилата.
— Шоут определя правилата.
— Е, винаги е от полза срещуположните страни да се убедят, че са наясно.