Името ми е легион [bg]

Той сви рамене.

— Хора всякакви — и на външен вид, и отвътре. Дори пълен и подробен преглед да направите на някого, пак не можете да кажете какъв ще е, като се напие — ще вика ли или ще е тъжен, ще налита ли на бой или ще дреме. Същото е и тук. Но струва ми се, че вече се е съвзел.

— Никакви усложнения ли няма?

— Е, смятам да му направя електрокардиограма веднага щом го закараме в лазарета. Но според мен нищо му няма… Вижте какво, има ли декомпресионна камера в лазарета?

— Най-вероятно. Но аз съм нов тук. Не съм сигурен.

— Е, защо не дойдете с мен да попитаме? Ако няма, ще трябва да помоля да извадят батискафа.

— О?

— Просто за всеки случай. Искам да прекара тази нощ в лазарета и някой да го наглежда. Ако има рецидив, машината трябва да е подръка, така че да бъде рекомпресиран веднага.

— Разбирам.

Настигнахме Бартелми на вратата. И другите бяха там.

— Да, вътре има камера — съобщи Бартелми на лекаря. — Аз ще остана с него.

Но тъй като всички изявиха същото желание, най-накрая нощта бе разделена на три смени — щяха да дежурят съответно Бартелми, Франк и Анди. Всеки от тях, естествено, знаеше добре как се борави с декомпресионната камера.

Франк се приближи и докосна ръката ми.

— Всъщност нямаме много работа тук — каза ми той. — Отиваме ли на вечеря у нас?

— О? — и механично погледнах часовника си.

— Значи ще вечеряме в седем вместо в шест и половина — изкикоти се той.

— Чудесно. Тъкмо ще успея да си взема душ и да се преоблека.

— Добре. Идвай веднага щом привършиш. Ще имаме време и да пийнем по едно.

— Чудесно. Както съм ожаднял… Доскоро.

Върнах се вкъщи и се измих. Този път нямаше любовни писма, а камъните си бяха в кошчето за боклук. Сресах се и поех обратно през острова.

Щом приближих лазарета, се показа лекарят, който говореше през рамо на някого, застанал на прага — вероятно Бартелми. Приближих се и видях, че носи чантичката си.

Той се дръпна и се заотдалечава. Щом ме забеляза, кимна и се усмихна.

— Според мен вашият приятел ще се оправи — рече той.

— Чудесно. Тъкмо това смятах да ви питам.

— Вие как сте?

— Нищо ми няма. Всъщност съм много добре.

— Изобщо не сте проявили симптомите, прав ли съм?

— Точно така.

— Чудесно. Ако се проявят, знаете къде да отидете. Нали така?

— Да.

— Добре тогава. Аз си тръгвам.

— Всичко хубаво.

Докторът се отправи към мъничкия хеликоптер, който бе приземил до главната лаборатория, аз продължих към къщата на Франк.

Той излезе да ме посрещне.

— Какво каза докторът?

— Че всичко му изглежда наред — отвърнах.

— Хм-хм… Влизай и ми кажи какво пиеш.

Той отвори вратата и ме въведе.

— Бих пийнал един бърбън — рекох.

— Разредител?

— Само лед.

— Добре. Линда е навън, подрежда масата.

Той се размърда и наля две питиета. Зачудих се дали ще зачекне темата за диамантите сега, докато сме сами, но той не го направи.