През пустинята

Тогава при нас дойде слугата Хамсад ал Джербая и се обърна към мен:

— Ефенди, искам да ви кажа нещо.

— Говорете!

— Как се казва този египетски негодник?

— Абрахим Мамур.

— Така ли! Значи е някакъв чиновник?

— Разбира се. Разправят дори, че бил управител на някаква провинция.

— Не се поддавайте на такива лъжи, защото аз познавам този човек по-добре от вас.

— А! И кой е той?

— Гледах как веднъж отнесе бастонадата. (Бой с тояги. — Бел. пр.) И тъй като това беше първото наказание от този вид, което наблюдавах, разпитах подробно за потърпевшия.

— Е, кой и какъв е той?

— Бил е аташе или нещо такова в персийското консулство в Константинопол и е издал някаква тайна или нещо от този род. Трябвало е да го убият, но тъй като е имал покровител, се отървал при свалянето от длъжност само с бой. Името му е Давуд Арафим.

Това, че бръснарят от Ютербок познаваше този човек, беше много странно стечение на обстоятелствата и след като подпомогна паметта ми, изведнъж прозрях истината. Наистина го бях виждал вече, и то в Константинопол, където беше отведен като затворник. Случи се така, че и той ме забеляза и сега си беше спомнил лицето ми.

— Благодаря ви за това съобщение, Хамсад — казах аз. — Но каквото знаете, го запазвайте за себе си!

Сега вече ни най-малко не ме притесняваше мисълта, че Абрахим ще ме обвини пред съда. Не знам защо, но не можех да се освободя от предположението,. че той не се е запознал с Баруд ал Амасат, който му е продал Зеница, за първи път едва чрез момичето. Несъмнено беше, че зад себе си имаше тъмно минало — сега се появяваше като Мамур и притежаваше състояние: Това бяха обстоятелства, които ме караха много да се замисля.

Реших засега да запазя за себе си казаното от бръснаря. Абрахим не биваше да забележи, че е разкрит.

При следващото спиране взетите на кораба моряци в горното течение на бързея трябваше отново да бъдат свалени на сушата. Плавателният ни съд се насочи към брега на Асуан.

— Ще хвърляме ли котва или не? — попитах аз капитана.

— Не, веднага щом мъжете слязат от кораба, ще обърна.

— Защо?

— За да се изплъзна от полицията.

— А Абрахим?

— Ще бъде отведен на сушата с моряците.

— Аз не се страхувам от полицията.

— Ти си чужденец в страната и си под закрилата на твоето консулство, което означава, че не могат да те задържат. Но аз — той не се доизказа, — ах! Виж там!

Това последно възклицание се отнасяше за една лодка, пълна с въоръжени, мрачно гледащи мъже. Бяха гавази.

— Сигурно няма да обърнеш веднага — казах на Хасан.

— О, напротив, ако заповядаш! Длъжен съм да се подчинявам само на теб.

— Не ти заповядвам подобно нещо, напротив, бих искал най-сетне да се запозная с тукашната полиция.

Лодката се доближи до нас и намиращите се в нея хора се качиха при нас на борда още преди да стигнем до брега. Тук беше и екипажът на сандала. Явно бяха разказали, че Абрахим се е удавил в бързея, и съобщили за отвличането на жената. Както по-късно узнахме, старият рейс Халид Бен Мустафа бе отишъл тичешком при съдията и дръпнал такава добронамерена реч по мой адрес — неверник, убиец, бунтар, разбойник и размирник, — че всъщност трябваше да съм доволен, ако се отърва с обесване или удавяне в чувал.