Търсене на абсолютното

то усамотение стана още по-пълно и че Балтазар вече не устройваше празненства по случай годишнината от своята сватба. Преди всичко болестта на госпожа Клаес изглеждаше достатъчна причина за тази промяна, а и изплащането на дълговете прекрати злословията. Най-сетне политическите превратности, на които бе подложена Фландрия, войната на Стоте дни, чуждата окупация окончателно накараха да бъде забравен този химик. Последните две години градът тъй често бе заплашен от превземане, тъй последователно окупирван ту от французите, ту от неприятеля; в него дойдоха толкова чужденци, намериха убежище толкова селяни, повдигнаха се толкова въпроси, заплашени бяха толкова съществувания, натрупаха се толкова промени и нещастия, че всеки беше принуден да мисли само за себе си. Абат дьо Солис и неговият племенник, както и двамата братя Пиеркен бяха единствените хора, които посещаваха госпожа Клаес, и зимата между 1814 и 1815 година беше за нея период на най-болезнена агония. Мъжът й рядко идваше да я види. След обяд оставаше няколко часа при нея, но тъй като тя нямаше сили да поддържа дълъг разговор, той произнасяше едно или две изречения, всеки път почти едни и същи, сядаше, мълчеше и оставяше ужасна тишина да тегне над дневната. Това еднообразие се прекъсваше в дните, когато абат дьо Солис и неговият племенник прекарваха вечерта в дома Клаес. Докато старият абат играеше на табла с Балтазар, Маргерит разговаряше с Еманюел близо до леглото на майка си, която се усмихваше на тяхната невинна радост, без да показва колко едновременно болезнен и благотворен е за нейния угасващ дух свежият полъх на тази девствена любов. Нежността на гласовете, която очароваше двете деца, разкъсваше сърцето й, някой поглед на разбирателство между тях, който тя долавяше, я пренасяше — нея, почти умрялата, в спомени за щастливата й младост, които увеличаваха горчивината на настоящето. Еманюел и Маргерит имаха вродена деликатност; тя подтискаше очарователните детинщини на любовта, за да не бъде засегната с нещо опечалената жена, чиито рани бяха инстинктивно долавяни от тях. Никой още не е забелязал, че чувствата имат свой собствен живот, свой характер, който зависи от условията на тяхното пораждане; те запазват както вида на местата, където са се породили, така и отпечатъка на мислите, които са влияели върху тяхното развитие. Има чувства, възникнали пламенно, които остават пламенни като любовта на госпожа Клаес към нейния мъж; има чувства, на които всичко се е усмихвало, които запазват утринна бодрост и тяхната жетва от радости винаги бива придружавана със смехове и празненства; срещат се обаче и страсти, които са съдбоносно обградени от меланхолия или отрупани с нещастия, техните удоволствия са мъчителни, скъпо заплатени, подтиснати от страхове, отровени от угризения или изпълнени с отчаяние. Любовта, тлееща в сърцата на Еманюел и Маргерит, без още нито един от двамата да е разбрал, че това е любов, чувството, разцъфнало под мрачния свод на Клаесовата галерия, край един строг абат, в миг на тишина и спокойствие; тази сериозна и дискретна, но богата с нежни отсенки любов имаше потайни сладости, поглъщани като гроздове, откраднати от края на някое лозе, тази любов запазваше кафявия цвят, сивите отсенки, които я придружаваха и в първите й часове. Като не смееха да проявят нищо открито пред леглото на страдащата, двете деца засилваха своите наслади чрез съсредоточаване, при което изживяванията им ставаха по-дълбоки. Това бяха грижи към болната, в които обичаше да участвува и Еманюел, щастлив, че може да се присъедини към Маргерит, като още отсега застава в положението на син пред болната майка. Меланхолична благодарност върху устните на девойката заместваше най-хубавите думи между влюбени. Въздишките на техните сърца, изпълнени с радост от някой разменен поглед, малко се различаваха от въздишките, изтръгнати от картината на майчината мъка. Редките им хубави моменти на косвени признания, на недоизречени обещания, на потиснати излияния, можеха да се сравнят с алегориите, рисувани от Рафаел върху черен фон. И двамата бяха обзети от сигурност, която не си признаваха; те знаеха, че слънцето е над тях, но не им беше известно кой вятър ще прогони тежките черни облаци, събрани над главите им; бояха се от бъдещето и страхувайки се, че винаги ще бъдат придружавани от страдания свенливо оставаха в сянката на този полумрак, без да посмеят да си кажат: „Ще завършим ли заедно деня?“ От друга страна, нежността, която госпожа Клаес проявяваше към своите деца, благородно скриваше всичко онова, което тя премълчаваше и пред самата себе си. Нейните деца не й причиняваха нито тревога, нито ужас, те бяха нейна утеха, но не бяха неин живот; тя живееше за тях и умираше за Балтазар. Колкото и мъчително да бе за нея присъствието на мъжа й, замислен с часове и който от време на време я поглеждаше по един и същ начин, тя забравяше своите мъки само по време на тези жестоки мигове. Безразличието на Балтазар към умиращата жена би изглеждало престъпно за някой чужденец; но госпожа Клаес и нейните дъщери бяха свикнали с него, те познаваха сърцето на този мъж и му прощаваха. Ако се случеше някой ден госпожа Клаес да преживее опасна криза, ако се чувствуваше по-зле, ако краят и изглеждаше близък, Клаес беше единственият в къщата и в града, който не знаеше това. Льомюлкиние, неговият камериер, беше осведомен за всичко; но нито дъщерите (майката им налагаше мълчание), нито съпругата му казваха за опасността, заплашваща онази, която тъй пламенно бе обичал някога. Когато стъпките му отекваха в галерията на обяд, госпожа Клаес беше щастлива: тя щеше да го види, тя събираше сили, за да изпита тази радост. В мига, в който той влизаше, бледата полумъртва жена добиваше по-свеж вид, възвръщаше си подобие на здраве; ученият идваше до леглото, вземаше нейната ръка и я виждаше не такава, каквато беше в действителност; само за него тя беше добре. Когато я питаше: „Скъпа, как се чувствуваш днес?“, тя му отговаряше: „По-добре, мили!“ и караше този разсеян мъж да вярва, че на следния ден ще стане и ще бъде здрава. Заетостта на Балтазар беше тъй голяма, че той приемаше като обикновено неразположение болестта, от която жена му умираше. Издъхваща за целия свят, за него тя беше жива. Пълно отделяне между двамата съпрузи бе настъпило през последната година. Клаес спеше далеч от жена си, ставаше рано и се затваряше в лабораторията или в кабинета си; като я виждаше само в присъствието на своите дъщери или на двамата или трима приятели, които я посещаваха, той отвикна от нея. Тези две същества, някога привикнали да мислят заедно, сега само от време на време, все по-рядко достигаха до онези моменти на споделяне, на отдаване, на излияния, от които се състои животът на любовта; а настъпи момент, когато и тези редки наслади престанаха. Физическите болки дойдоха на помощ на нещастната жена, спомогнаха по-леко да понася една празнота, една раздяла, която би я убила, ако беше останала здрава. Измъчваха я тъй силни болки, че беше щастлива, ако не присъствуваше онзи, когото продължаваше да обича. Тя съзерцаваше Балтазар през част от вечерта и като знаеше, че той е щастлив по своему, и тя споделяше радостите, които му бе осигурила. Тези скромни удоволствия й бяха достатъчни, вече не се запитваше дали е обичана, а се стремеше да го вярва и се плъзгаше по този леден пласт, без да посмее да потърси опора, страхувайки се да не го разчупи и да не удави сърцето си в ужасяващата бездна. И тъй като никакво събитие не смущаваше това спокойствие, тъй като болестта, която бавно довършваше госпожа Клаес, допринасяше за вътрешния покой, поддържайки съпружеските чувства в пасивно състояние, не й бе трудно да доживее до първите дни на 1816 година.