61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Часовникът в общата зала в Южна Дакота показваше четири без пет следобед. Още трийсет и шест часа.
— Четири без пет тук означава пет без пет на изток — обяви Питърсън. — Край на работния ден. Време е да позвъниш на старата елитна част, защото информацията все още ни трябва.
Ричър се насочи към ъгловото бюро и седна, но не докосна телефона. Работният ден във Вирджиния свършваше в пет, а не в пет без нещо. Точността имаше значение. Някога беше важна за него. Със сигурност беше важна и за сегашната му наследница.
— Какво мислиш за мисис Солтър? — попита Питърсън.
— Очевидно начетена жена.
— А като свидетел?
— Отлична.
— Държи ли се според теб?
— Страхува се.
— Не бих я обвинил за това.
— Какво ще кажеш за доставката на суровини в лабораторията? Правите ли нещо за прихващане на готовия продукт, който излиза от нея?
— Опитваме се. Но за да гарантираме някакъв резултат, трябва да висим на онзи път денонощно, седем дни в седмицата.
— С подходящите хора — добави Ричър. — Някои от твоите ченгета ми изглеждат доста заспали по време на дежурство. Освен това трябва непрекъснато да повтаряш на мисис Солтър, че правите всичко възможно за нея. В момента тя изпитва чувството, че цялата тежест е върху нейните рамене.
— Казахме ѝ, че не е длъжна да прави каквото и да било.
— Някои хора имат особено чувство за дълг — рече Ричър, вдигна слушалката и натисна девет за външна линия.
Набра номера, който помнеше наизуст и зачака началото на записа. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, наберете го директно. Набра 110. Насреща отново прозвуча гласът на капитана с Южняшки акцент. Същият лаконичен контакт.
— Да?
— Аманда, моля — рече Ричър.
Нещо прищрака, разнесе се тихо бръмчене, заменено от нов сигнал за свободно. После прозвуча познатият глас. Топъл, приглушен, задъхан, интимен.
— Ти си истински досадник.
— Така ли? — изненада се Ричър.
— Сякаш си нямам друга работа.
— Какъв е проблемът?
— Твоето място на осем километра западно от Болтън едва ли може да се нарече център на света. В регистъра няма нищо за него.
— Трябва да има. То е изоставено. Но е по-вероятно никога да не е било използвано.
— Било ли е продадено?
— Не знам. Може би е само реституирано. Според местните ченгета е било построено на общинска земя.
— Прегледах регистъра за петдесет години назад, но не открих никакви трансфери.
— Може би все още си е наше.
— Това означава, че би трябвало да имаме някакви разходи. Инспекции на всеки две години, плюс минимална поддръжка. Но в архивите няма и следа.
— Трябва да има. Дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него.
— Обектът ограден ли е?
— Не знам. Намирам се на осем километра от него. Защо?
— Защото дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него. Следователно отсъствието му в регистъра означава, че фигурира в някакъв друг списък. Може би става въпрос за секретен обект.
— Те всички са секретни — рече Ричър.
— Но някои са по-секретни от други.
— Възрастните хора в района все още помнят, че обектът е бил охраняван от военен кордон.
— Винаги има такива кордони.
— Но колко секретен е бил този? Били са докарани и строителни работници.
— Тогава е бил секретен, а днес — изоставен. Вероятно защото е бил твърде необикновен. Което може би ще се окаже важно за теб. Но ако наистина искаш да получиш нещо, ще трябва да се поровя доста по-дълбоко.
— Можеш ли?
— Ще ти поискам нещо в замяна.
— Какво?
— Историята на вдлъбнатината върху бюрото — отговори топлият, приглушен, задъхан и интимен глас.
— Нямаш време. Нали си имаш друга работа?
— В момента просто очаквам едно обаждане.
— Нещо важно?
— Доста.
— Разкажи ми.
— Нямаме такава уговорка. Ти трябва да разказваш.
— Не ми се ще да минавам през телефонната централа.
— Няма от какво да се тревожиш. Явно онзи полковник си го е заслужил, защото не са те изритали на момента. А държавната собственост винаги е била под закрила.
— Колко дълбоко трябва да разровиш?
— Колкото пожелаеш.
— Кога ще проведеш разговора, който очакваш?
— Надявам се скоро.
— В такъв случай нямаме време за приказки. Ако утре ми предоставиш нужната информация, ще ти разкажа за онази случка.