Синя луна

Ашър ме целуна нежно по върха на главата.

— Понеже ме виждаш с носталгията на спомените на Жан-Клод, ти си единствената жена през последните двеста и повече години, която не ме възприема като изрод от цирково шоу.

Притиснах лице в сгъвките на ръцете му.

— Ти си невероятно красив, Ашър.

Той отмести внимателно косата от наранената ми буза.

— За теб може би — наведе глава и обсипа бузата ми с нежни целувки.

Отдръпнах се бавно от него, почти с нежелание. Това, което си спомнях за Ашър, беше по-истинско от всичко, което се опитвах да постигна в сегашния си живот.

Той не се опита да ме задържи.

— Ако вече не беше влюбена в други двама мъже, при начина, по който гледаш на мен, можеше да излезе нещо.

Въздъхнах.

— Съжалявам, Ашър, не трябваше да те докосвам по този начин. Просто… — не знаех как да опиша това, което чувствам.

— Държиш се с мен като със стар любовник — каза той. — Забравяш как стоят нещата и ме докосваш така, сякаш си ме докосвала и преди, а всъщност е за пръв път. Не се извинявай за това, Анита. На мен ми харесва. Никой друг не би ме докоснал толкова непринудено.

— Жан-Клод би го направил — възразих аз. — Това са негови спомени.

Ашър се усмихна и усмивката му беше почти печална.

— Той е лоялен към теб и към мосю Зееман.

— Значи те е отблъснал? — попитах го аз и веднага съжалих, не трябваше.

Усмивката на Ашър се оживи, после се стопи.

— Ако не искаш да го делиш с друга жена, това означава ли, че си готова да го делиш с друг мъж?

Замислих се за миг или два.

— Не — намръщих се: — Защо се чувствам така, сякаш трябва да се оправдавам?

— Защото споделяш спомените на Жан-Клод за връзката му с мен и с Джулиана. Ние бяхме много щастлив menage a trois27 в продължение на повече години, отколкото си живяла.

Джулиана е била човешкият слуга на Ашър. Била е изгорена като вещица от същите хора, които бяха обезобразили Ашър. Жан-Клод не бе успял да спаси и двамата. Мисля, че и до ден-днешен не си беше простил напълно за този пропуск, Ашър също.

Деймиън се обади:

— Не искам да ви прекъсвам, но трябва да се нахраня. — Стоеше до вратата, обвил с ръце раменете си, сякаш му беше студено.

— Какво очакваш, да отворя вратата и да ти поръчам вечеря? — попитах.

— Искам разрешение да отида да се нахраня — отговори той. Намръщих се на думите му, но казах:

— Намери някой от донорите ни и се обслужи. Но имай предвид, че трябва да е от нашите. Тук не можем да ловуваме.

Деймиън кимна и изпъна рамене. Усещах, че е гладен, но за прегърбената му стойка имаше друга причина.

— Няма да ловувам.

— Добре — рекох аз.

Той се поколеба с ръка на дръжката. Беше с гръб към мен, но каза тихо:

— Може ли да изляза да се нахраня?

Погледнах към Ашър.

— На теб ли говори?

Той поклати глава:

— Не мисля.

— Разбира се, върви.

Деймиън отвори вратата и се измъкна навън. Остави я леко открехната.