Сребърният стол
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Биюкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният стол». Краткое содержание книги:
Нарния… където великаните опустошават наред… където злото разпръсква своите заклинания… където магиите управляват.
Разхождайки се из училищния двор, Юстас Скръб и неговата приятелка Джил решават да прескочат градинската врата. Но незнайно защо, вместо да попаднат на улицата, те се приземяват върху мека зелена поляна, а по песента на птичките и шума на грамадните дървета Юстас се досеща, че отново е в Нарния. Бялата вещица обаче е жива, а нейната стихия заплашва да разруши приказната страна завинаги. Пътешествието на двамата герои ще е повече от опасно — те трябва да спасят сина на Каспиан от ръцете на Джейдис, като внимават злата вещица да не ги превърне в камък.
— Какво ли е станало с долноземците? — зачуди се Скруб. — Те ли викат така?
— Не е възможно — отвърна принцът. — През всичките години на тежък плен не съм ги чул дори да повишат глас. Без съмнение, това е някоя нова магия.
— А каква е онази червена светлина? — попита Джил. — Да няма пожар?
— Ако питате мен — намеси се Глъм, — бих казал, че това е огън от центъра на земята, който избухва и образува нов вулкан. Изобщо не бих се учудил, ако се окажем в средата му.
— Вижте онзи кораб! — извика Скруб. — Защо се приближава толкова бързо? Никой не гребе.
— Вижте, вижте! — откликна принцът. — Корабът вече е на сушата и идва към улицата! Вижте! Всички кораби идват към града. Проклет да съм, ако морето не се надига! Това е потоп! Слава на Аслан, че замъкът е построен нависоко. Но водата приижда ужасно бързо.
— О, какво може да е това?! — изплака Джил. — Огън, вода и всички тези хора, които се спотайват по улиците!
— Ще ти кажа какво е — рече Глъм. — Онази Вещица е направила серия от магии, така че, ако бъде убита, в същия миг цялото й Кралство да се разпадне. Тя е като хората, които не биха имали нищо против да ги убият, ако знаят, че убиецът им ще бъде изгорен, заровен жив или удавен пет минути след собствената им смърт.
— Май си прав, приятелю — съгласи се принцът. — Когато мечовете ни отсякоха главата й, ударът е сложил край на предишните й вълшебства. Сега царството на дълбините се разпада! Сега наблюдаваме края на Долната земя.
— Така е, господарю — поде Глъм. — Освен ако случайно това не е краят на целия свят.
— Но нима просто ще стоим тук и ще чакаме? — задъхано произнесе Джил.
— Не, ако послушате съвета ми — отговори принцът. — Аз бих спасил коня си Въглен, както и кобилата на Вещицата Снежинка (благородно животно, което заслужава по-добра господарка), които са вързани на двора. След това нека да побързаме и да се изкачим на по-високо. Трябва да се молим да открием пътя. При нужда всеки от конете може да носи двама на гърба си и ако ги пришпорим, ще надбягат прииждащата вода.
— Ваше височество няма ли да облече ризницата? — попита Глъм. — Никак не ми харесват онези! — Той посочи към улицата.
Всички погледнаха. Десетки същества (сега, когато бяха наблизо, бе явно, че са долноземци) идваха откъм пристанището. Но не се движеха безцелно като тълпа, а се държаха като войници в атака. Втурваха се напред, прикриваха се и внимаваха да не бъдат забелязани от прозорците на замъка.
— Не смея да вляза пак в онази ризница — призна принцът. — В нея яздех като в подвижна тъмница, а и мирише на магия и робство. Но ще взема щита.
Излезе от стаята и след малко се върна със своя щит. В очите му гореше особен пламък.
— Погледнете, приятели — показа им щита. — Преди час беше черен и без герб. А сега, вижте! — Щитът бе станал блестящ като сребро, а върху него грееше по-яркочервен от череши или от кръв образът на Лъва. — Без съмнение това значи, че Аслан ще бъде нашият господар, независимо дали ще оцелеем или не. Все едно е какво ще се случи. Според мен трябва да коленичим и да целунем образа му. След това да си стиснем ръцете като верни приятели, които скоро може да се разделят. А после да слезем в града и да посрещнем изпитанието, което ни се изпраща.
Постъпиха както каза принцът. Когато Скруб стисна ръката на Джил, промълви:
— Сбогом, Джил. Извинявай, че бях такъв страхливец и сърдитко. Надявам се, че ще се прибереш жива и здрава у дома.
— Сбогом, Юстас. И аз съжалявам, че бях такова прасе.
Това бе първият път, в който се обърнаха един към друг на малко име — в училище не се правеше така.
Принцът отключи вратата и заслизаха по стълбите. Тримата вървяха с изтеглени мечове, а Джил — с изваден нож. Прислужниците бяха изчезнали. Огромната зала пред стълбите към покоите на принца бе празна. Тъжните сиви лампи все още горяха и на светлината им лесно преминаха няколко галерии и стълбища. Шумът отвън не бе тъй ясно доловим, както в стаята горе. Всичко в замъка бе мъртвешки тихо и пусто. Зад ъгъла на партерния етаж срещнаха първия долноземец. Беше белезникаво тлъсто същество с лице, подобно на свинска зурла. Нагъваше остатъците от храна по масите. Изведнъж изквича (като същинско прасе) и се мушна под близката пейка, като в последния миг издърпа дългата си опашка изпод захвата на Глъм. После побягна към отсрещната врата толкова бързо, че не можаха да го стигнат.