Под купола 2

— Кой полицай? Франк или Ру?

— Младият мъж. Познах го, въпреки че беше… доста обезобразен.

— Франк Делесепс те е ударил? — Анди просто не можеше да повярва. Четири години Франки му беше носил броевете на „Луистън Сън“, без да пропуска нито ден. Е, може би беше пропуснал някой и друг ден, но тогава имаше снежни бури. А и веднъж се беше разболял от шарка. Или пък от заушки?

— Не знаех, че се казва така, но да, той е.

— Брей… това е… — Какво е? И има ли някакво значение? Изобщо има ли нещо значение? И все пак Анди продължи смело: — Това е много жалко. Ние в Честърс Мил вярваме в отговорното поведение. В доброто. Просто в момента сме под напрежение. Обстоятелствата са извън контрола ни, нали разбираш?

— Разбирам — отговори Търстън. — Язовирът е прелял, така да се каже. Но онези полицаи бяха ужасно млади. Не бяха в час. — Той замълча за момент. — Нападнаха и жената, с която живея.

Анди не можеше да повярва, че този мъж говори истината. Полицаите в Честърс Мил не посягаха на хората без причина (без сериозна причина); такива неща се случваха само в големите градове, където има повече нарушители на реда. Разбира се, преди той би казал, че в Мил не е възможно едно момиче да убие двама полицаи, а после да се самоубие.

„Няма значение — помисли си Анди. — Той не само че не е от този град, но не е и от този щат. Това ще да е проблемът.“

Джини каза:

— Ти вече си тук, Анди, но не знам с какво можеш да помогнеш. Туич прибира труповете и…

Точно в този момент вратата се отвори. Вътре влезе млада жена, която водеше за ръка две сънени деца. Търстън я прегърна, а децата — момче и момиче — вдигнаха очи. Бяха обули маратонките си на бос крак и носеха фланелки вместо пижами. На фланелката на момчето, която стигаше до глезените му, пишеше: „Затворник 9091“ и „Собственост на щатския затвор «Шоушенк»“. „Дъщерята и внуците на Търстън“ — предположи Анди и още повече му домъчня за Клодет и Дуди. Опита се да не мисли за мъртвите си близки. Джини беше поискала помощ от него и той трябваше да ѝ помогне. Което без съмнение означаваше да изслуша историята, която тя със сигурност вече беше разказала няколко пъти за собствено успокоение. Тя несъмнено се опитваше да приеме фактите и да постигне душевен мир. Анди нямаше нищо против. Той беше добър слушател, а и предпочиташе да слуша, отколкото да гледа три трупа, единия от които на бившето му вестникарче. Слушането е съвсем проста работа, като се замисли човек; дори идиотите могат да слушат, макар че Големия Джим така и не беше хванал цаката на това занимание. Големия Джим беше по-добър в говоренето. И в планирането. Не беше ли цяло щастие, че във времена като тези разполагат с такава личност.