Сватба в небето
- Автор: Элиаде Мирча
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лора Ненковска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сватба в небето». Краткое содержание книги:
Но след влизането на Румъния във войната реших да се завърна в родината. Бях много развълнуван, очите ми се насълзяваха само при мисълта, че ще мога да загина на румънска земя. През 1917 година бях изпратен с френската военна мисия в Молдова. Няма да ти разказвам нищо повече за събитията през онази тъжна зима. Радостта от завръщането ми в страната — след продължило почти пет години отсъствие — беше помрачена от твърде много погроми. За разлика от повечето румънски офицери, аз се съмнявах в победата на съюзниците. И въпреки това изпълнявах дълга си. Останах с френската мисия и често пътувах между Бърлад и Главната квартира в Яш.
През април пътувах в изключително претъпкан влак. Отстъпих мястото си в купето на някаква възрастна дама и излязох в коридора точно до вратата. Беше се свечерило и стоях с глава, подадена навън през прозореца на влака, загледан разсеяно в полетата, където снегът се топеше. Не си спомням на коя гара, точно в момента, когато влакът потегляше, усетих как някой се блъска силно в мен, в опит да си проправи път към изхода. Но аз самият бях затворил вратата, когато чух сигнала за тръгване. На стълбите стояха няколко селяни, а аз бях притиснат от всички страни от пътници. Трудно успях да се обърна; оказа се около петнайсетгодишно момиче, което с всички сили се опитваше да слезе. Чух как в мрака от края на перона, където беше спрял влакът ни, силен женски глас викаше: „Лена! Лена!“ И няколко мига по-рано бях чул неспокойни стъпки, които бягаха от единия край на вагона до другия. Момиченцето остана вкаменено пред мен, когато влакът наистина потегли и се отдалечи от гарата. Тогава наведе глава през прозореца и извика „Лельо Емили!“
Вниманието ми привлече перфектното й произношение, а и дискретният парфюм, който се носеше от косата й, нещо необичайно в тези дни на мизерия. Момичето викаше обезумяло, с глава, подадена през прозореца. После отново поиска да бутне вратата и да скочи навън. Но аз я хванах за ръка.
— Вратата е заключена — казах.
Погледна ме питащо в очите и устните й започнаха да треперят. Усещах, че се бори с плача. Случилото се ми изглеждаше комично; тогава не ме трогваха дори и тъжните случки, а какво оставаше за нещо такова.
— Сама ли остана? — попитах аз на френски, като се обърнах към нея на „ти“.
Носех румънска офицерска униформа и момичето в началото ме погледна с недоверие. Но вероятно моята усмивка и фактът, че я заговорих на френски, я бяха успокоили.
— Леля ми слезе тук, за да се види с някаква позната, мислеше, че влакът има дълъг престой…
Светлината във вагона беше сумрачна. Но видях как изключително големите й очи се изпълват със сълзи и започнах да я милвам по косата. Тя опита да се отдръпне и същевременно потърси носната си кърпичка, за да избърше сълзите си. Като повдигна ръката си, зърнах корицата на книгата, която държеше: „Ана Каренина“. Сигурно беше останала сама в купето да чете, докато леля й беше слязла на гарата.
— Ей толкова остана да се хвърлиш под влака, също като в романа ти — казах й през смях и сочейки към книгата й. — Но ти още не си стигнала до края…
— Така ли се убива Анна? — попита тя пак на френски, като че малко по-спокойна.
Изненада ме фамилиарността, с която говореше за героинята на книгата, която четеше. Поклатих глава.
— Под влака — казах и я огледах по-внимателно.
Замисли се и се развълнува дълбоко. Сложи ръка на челото си, с онзи жест на разочарование, който правят децата, когато искат да заприличат на възрастните. Влакът препускаше по-бързо сега. Видях я как гледа през прозореца и колко много я плаши ширещата се навън тъмнина.
— Ти ли си Лена? — попитах. — Някой извика името ти няколко пъти…
— Чух — отговори уморено. — Но едва успях да си проправя място…
Искаше да се върне в купето, но аз я задържах. Попитах я дали пътува към къщи; така би било доста просто, защото в този случай щеше да може да се оправи сама. Тогава я попитах и на колко е години. Отговори ми, че е на петнайсет. Но не отивала вкъщи, ами в Балтен. Там имали роднини бежанци. Опитах се да я успокоя. Леля й вероятно щеше да дойде със следващия влак. А тя, щом пристигне, ще попита за адреса на роднините си или пък ще изчака на гарата, докато дойде леля й… Изгледа ме учудена.