Нулев брой

Тук Брагадочо ми припомни много неща, за които пишеше по вестниците, защото през шейсетте се беше говорило надълго и нашироко за военни преврати, за „звън на саби“ и си спомнях слуховете за един желан (макар и неосъществен) преврат на генерал Де Лоренцо. Но сега Брагадочо ми припомняше преврата, наречен преврат на горските. Доста гротескна случка, май и сатиричен филм бяха направили по нея. Юнио Валерио Боргезе, наричан още Черния принц, командвал Десета флотилия МАС. Човек храбър, казваха, фашист и в червата, той беше отявлен привърженик на Република Сало и така и не се беше разбрало защо през 45-а, когато разстрелвали наляво и надясно, се измъкнал и продължил да поддържа аурата си на чист войник, с накривена шапка, автомат през рамо, типични за това поделение панталони с набор на глезените, блуза с кръгло деколте, въпреки че имал такава физиономия, че ако го видиш по улицата облечен като счетоводител, няма да му дадеш и стотинка.

Те през 1970-а Боргезе решил, че моментът за държавен преврат е настъпил. Според Брагадочо той си давал сметка, че Мусолини, ако трябвало да бъде върнат от изгнанието си, наближавал осемдесет и шест и не можело да се чака много, защото още през 45-а изглеждал доста измъчен.

— Понякога се разчувствам — продължи Брагадочо — заради този беден човечец, представи си го в Аржентина, където — дори да не е можел да похапва от техните пържоли заради язвата — поне е можел да се взира в безкрайните пампаси (двайсет и пет години, голямо удоволствие, няма що), но още по-зле, ако е останал във Ватикана, най-много по една разходка вечер в някоя градинка и супички, сервирани от мустаката монахиня, и мисълта, че заедно с Италия е загубил любовницата си и не може да прегърне отново децата си, и може би е започвал да унива, по цял ден на дивана да предъвква старата слава и да гледа какво става по света само по телевизията, черно-бяла, докато в потъмнелия си от възрастта, но възбуден от сифилиса ум преживява наново триумфите си от балкона на Палацо Венеция, летата, в които гологръд вършее житото, целува дечицата на изгладнелите майки, които му лигавят ръцете, или следобедите в залата Мапамондо, където прислужникът Навара му води тръпнещи дами, а той, едва разкопчавайки копчелъка на кавалеристките си панталони, ги катурва на бюрото и действа, осеменява ги за секунди, а те скимтят като влюбени кучки и шепнат: „О, мой Дуче, мой Дуче…“ И докато той си спомня и точи лиги, а патката му е вече омекнала, някой му набива в главата мисълта за наближаващото възкресение — сещам се за един виц за Хитлер, и той изгнаник в Аржентина, как неонацистите искат да го убедят да се върне на сцената, за да завладеят отново света, той дълго се гъне и се колебае, но накрая решава и казва, добре, но този път ще бъдем… лоши, нали?