Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
Господин Лемхен кимаше със задоволство.
— Ясно — похвали го той. — А какво прави Малтиеца Креон?
— Той е един от малкото действуващи сталкери. Беше свързан с групата „Квазимодо“, сега пласира стоката си на института чрез мен. Държа го на свобода, защото все някога някой ще клъвне… Наистина той пие много в последно време и се страхувам, че няма да изкара дълго.
— Има ли връзка с Барбридж?
— Върти се около Дина, но без успех.
— Много хубаво — каза господин Лемхен. — А какво се чува за Рижия Шухарт?
— Преди месец излезе от затвора. Няма нужда от пари. Опита се да напусне града, но… — Нънан помълча. — С една дума има семейни неприятности. Сега не му е до Зоната.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Не е много — каза господин Лемхен. — А как стоят нещата с Щастливеца Картър?
— От много години не е сталкер. Търгува с употребявани автомобили, а има и работилница, в която преустройват захранването на колите от „инакви“. Има четири деца, жена му почина миналата година. Тъща му живее при него.
Лемхен кимаше.
— Е, кого от старците още пропуснах? — добродушно попита той.
— Пропуснахте Джонатан Майлс, по прякор Кактуса. Той сега е в болница, умира от рак. А също и Гуталин…
— Да, да. Какво става с Гуталин?
— Гуталин си е същият — каза Нънан. — Има група от трима човека. По цели седмици се губят в Зоната. Всичко, което намерят, унищожават на място. А неговото Дружество на войнствуващите ангели се разпадна.
— Защо?
— Сигурно помните, че те изкупуваха стоката и Гуталин я отнасяше обратно в Зоната. Дяволовото дяволу. Сега няма какво да купуват, освен това новият директор на филиала насъска срещу тях полицията.
— Разбирам — каза господин Лемхен. — А младите?
— Какво младите… Идват и си отиват. Има пет-шест човека с известен опит, но в последно време няма на кого да пласират стоката и се объркаха. Малко по малко ги опитомявам… Предполагам, шефе, че със сталкерството в моята Зона на практика е свършено. Старците се отдръпнаха, младите са неопитни, пък и занаятът не е на такава почит, както по-рано. Техниката настъпва, вече има сталкери-автомати.
— Да, да, чух за това — каза господин Лемхен. — Обаче тези автомати засега не изплащат даже енергията, която харчат. Или греша?
— Това е въпрос на време. Скоро ще започнат да се изплащат.
— Колко скоро?
— След пет-шест години…
Господин Лемхен отново закима.
— Впрочем вие сигурно още не знаете, противникът също започна да използува сталкери-автомати.
— В моята Зона ли? — попита Нънан, като наостри уши.
— И във вашата. При вас базата им е в Рексополис, а съоръженията прехвърлят с вертолети през планините в Змийската клисура, на Черното езеро и в подножието на връх Боулдър…
— Ами че това е в периферията — недоверчиво каза Нънан. — Там е празно, какво могат да намерят там?
— Малко, много малко, но намират. Впрочем това е само за справка, то не ви засяга… Да обобщим. В Мармънт почти не са останали професионални сталкери. Тези, които са останали, вече нямат нищо общо със Зоната. Младежта е объркана и се намира в процес на опитомяване. Противникът е разбит, отхвърлен, лежи някъде и си ближе раните. Стока няма, а когато се появи, няма на кого да се пласира. Има вече три месеца, откакто незаконното изтичане на материали от мармънтската Зона е спряло. Така ли е?
Нънан мълчеше. „Сега — мислеше той. — Ей сега ще ме среже. Но къде ми е слабото място? И бая слабо трябва да е, като гледам. Хайде давай, старо плашило! Не ми вади душата…“
— Не чувам вашия отговор — каза Лемхен и сложи ръка като фуния на сбръчканото си космато ухо.
— Добре, шефе — мрачно каза Нънан. — Стига толкова. Сварихте ме, опекохте ме, хайде изяждайте ме вече.
— Хм — промърмори неопределено Лемхен под носа си и неочаквано продължи с огорчение: — Даже няма какво да ми кажете. Ето на̀, мигате на парцали пред началството, а питате ли ме мене лесно ли ми беше, когато онзи ден… — Той изведнъж замлъкна насред думата, стана и тръгна бавно към сейфа. — Накратко казано, през последните два месеца само от данните, с които разполагаме, се вижда, че комплексите на противника са получили над шест хиляди броя материали от различни Зони. — Той се спря до сейфа, погали го по боядисаната страна и рязко се обърна към Нънан. — Не си правете никакви илюзии! — закрещя той. — Има отпечатъци от пръстите на Барбридж! Отпечатъци от пръстите на Малтиеца! Отпечатъци от пръстите на Гагата Бен-Халеви, за когото вие даже не сметнахте за нужно да споменете. Отпечатъци от пръстите на Гъгнивия Гереш и Джуджето Цмига! Така ли опитомявате вашата младеж? „Гривни“! „Игли“! „Бели бръмбари“! И не само това, ами някакви „рачешки очи“, някакви „птичи дрънкулки“, „гърмящи салфетки“, дяволите да ги вземат! — Той отново замлъкна насред думата, върна се във фотьойла, пак допря разперените си пръсти и вежливо попита: — Какво мислите за всичко това, Ричард?