Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
Капитан фон Трап имаше няколко свои въпроса.
(а) Те чисти и бели деца ли са?
Не. (Но Софи Мол е такава).
(б) Надуват ли слюнчени мехури?
Да. (Но не и Софи Мол).
{в) Друсат ли краката си? Като чиновници?
Да. (Но не и Софи Мол).
(г) Те (единият от тях или двамата) държали ли са някога онова нещо на непознат човек?
Н… нда. (Но не и Софи Мол).
— В такъв случай съжалявам — заяви капитан фон Клап-Трап. — И дума не може да става. Аз не мога да ги обичам. Не мога да бъда техният Баба. О, не, капитан фон Клап-Трап не можеше.
Еста наведе глава в скута си.
— Какво има? — попита Аму — Ако пак се цупиш, ще те заведа право у дома. Изправи си гърба, моля те. И гледай.
Затова сме те довели тук.
Допий си лимонадата.
Гледай филма.
Помисли за бедните хора.
Щастливо, богато момче с покетмъни. Без грижи.
Еста вдигна глава и продължи да гледа филма. Стомахът му се надигаше. Имаше едно особено чувство — зеленовълнисто, гъстоводно, морсководораслово, лекоплискащо се, бездънно и пълнодънно.
— Аму?
— Сега пък КАКВО? — Думата КАКВО беше изсъскана, излаяна и изплюта.
— Повръща ми се — каза Еста.
— Само ти се повръща или искаш да повърнеш? — Гласът на Аму беше тревожен.
— Не знам.
— Да идем ли да се опиташ? — предложи Аму. — Ще ти олекне.
— О’кей — съгласи се Еста.
— О’кей? О’кей.
— Къде отивате? — искаше да знае Беба Кочама.
— Еста ще се опита да повърне — отговори Аму.
— Къде отивате? — попита и Рахел.
— Повръща ми се — отвърна Еста.
— Може ли и аз да дойда да гледам?
— Не — натърти Аму.
Отново покрай публиката (крака насам-нататък). Миналия път, за да пее. Този път, за да се опита да повърне. Излязоха през ИЗХОДА. Отвън, в мраморното фоайе, оранжадено-лимонаденият човек ядеше бонбон. Бузата му беше издута от движещия се бонбон. Издаваше леки, смучещи звуци, като вода, която се отича от умивалник. Върху щанда имаше зелена обвивка от бонбон. За този човек бонбоните бяха безплатни. Имаше един ред безплатни бонбони в матови буркани. Обърса мраморния щанд с парцала в неопределен цвят, който държеше в косматата си ръка с часовника. Като видя лъчезарната жена с лъскави рамене и малкото момче, по лицето на човека мина сянка. После се усмихна с латернаджийска усмивка.
— Много скоро пак си излязъл — подхвърли човекът.
На Еста вече му се гадеше. Аму бързо го отведе в тоалетната на първи балкон. В Нейната.
Повдигна го и Еста се оказа заклещен между нечистия умивалник и тялото на Аму. Краката му висяха. Умивалникът имаше металически кранове и ръждиви петна. И една кафява плетеница от тънки като косъм пукнатини, подобна на пътната карта на голям заплетен град.
Тялото на Еста потрепера, но нищо не излезе. Само мисли. Те се измъкваха от него и пак се връщаха обратно. Аму не можеше да ги види. Те кръжаха като буреносни облаци над умивалниковия град. Но умивалниковите мъже и жени си гледаха обичайната работа. Умивалникови коли и автобуси продължаваха да бръмчат наоколо. Умивалниковият живот си течеше.
— Няма ли? — попита Аму.
— Няма — каза Еста.
Няма? Няма.
— Тогава си измий лицето — нареди Аму. — Водата винаги помага. Измий си лицето и ще идем да изпием по една газирана лимонада.
Еста си изми лицето, и ръцете, и пак лицето, и пак ръцете. Клепките му бяха мокри и слепнали.
Оранжадено-лимонаденият човек сгъна зелената обвивка от бонбон и натисна гънката с боядисания нокът на палеца си. Перна една муха с навито на руло списание. Внимателно я събори от края на щанда върху пода. Мухата лежеше по гръб и размахваше омалелите си крачка.
— Сладко момче — обърна се към Аму бюфетчията. — Хубаво пее.
— Той е мой син — усмихна се Аму.
— Наистина ли? — възкликна оранжадено-лимонаденият човек и погледна към Аму със зъбите си. — Наистина ли? Не изглеждате достатъчно възрастна, за да имате такъв син.
— Той не се чувства добре — обясни Аму. — Мислех, че една студена напитка може да му помогне.