Светилата [bg]

Теру Тафарей често пътуваше из долината, тъй като беше събирач на пунаму, а река Арахура беше пълна с тези гладки млечнозелени камъни, които при срязване разкриваха лъскава нефритена вътрешност, по-яка от стомана. Той умееше да дълбае камъка, даже според някои беше ненадминат майстор, но всъщност истинската му дарба беше да открива тези съкровища в коритото на реката. Колкото и да беше ярка и лъскава вътрешността им, отвън пунаму бяха съвсем обикновени на вид, благодарение на набитото си око Тафарей избягваше трудното разбиване на камъните намясто и направо ги занасяше недокоснати в Маухера, тъй че да бъдат благословени и разчупени според ритуала.

Парцелът, закупен от Кросби Уелс, граничеше със земите на племето или по-точно казано, с малкия участък, на който путини нгай таху бяха изтласкани. Така или иначе, Теру Тафарей още в самото начало се сблъска със заселника, привлечен от шума на брадвата му, отекващ из цялата долина. Познанството им потръгна сърдечно и срещите им зачестиха, постепенно маорът навикна да се отбива в дома на Кросби Уелс всеки път, когато минеше оттук. Оказа се, че Уелс е запален изследовател на живота и ритуалите на маорите и така тези гостувания се превърнаха в традиция.

Теру Тафарей обичаше да просвещава събеседниците си за своите качества и най му беше приятно да го прави, когато слушателите ласкаеха тези страни на личността му, за които той питаеше дълбоко в себе си съмнения, а именно неговия маури, тоест душата и вярата му. През последвалите месеци Кросби Уелс неуморно го разпитваше за вярата му — като човек и като маор, спадащ към племето нгай таху. Не криеше, че Тафарей е първият неевропеец, с когото разговаря, и любопитството му беше ненаситно. Трябва да се отбележи, че през този период маорът не узна почти нищо за приятеля си, тъй като той рядко отваряше дума за миналото си, а Тафарей нямаше навика да разпитва. Маорът смяташе Кросби Уелс за сродна душа и често му го казваше, защото като всички самоуверени хора обичаше да се сравнява с другите и виждаше в тези сравнения най-искрени похвали.

Сутринта след смъртта на Кросби Уелс Тафарей пристигна в дома му с дар, какъвто им беше обичаят: той осигуряваше месото, а Уелс — пивото, и тази уговорка удовлетворяваше и двамата. В просеката пред къщата маорът се натъкна на каруца, която тъкмо потегляше обратно към града. Юздите бяха в ръцете на доктор Гилис, лекаря на Хокитика, до него седеше капеланът на затвора Кауъл Девлин. Тафарей не ги познаваше, ала погледът му се плъзна по талигата и под нагънатото одеяло зърна очертанията на тяло, отдолу стърчаха ботуши, които много пъти беше виждал. Маорът извика и изтърва дара си на земята. Свещеникът го съжали и му предложи да придружи другаря си до Хокитика, където щяха да го подготвят за погребване и след това да го заровят. На капрата нямало място, но ако желаел, можело да седна на стърчишката, стига да внимавал да не падне.