Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
Севернякът сви рамене и понечи да тръгне. Побутнах го по ръката.
— Тапрут е дошъл да ни изпрати.
Доктор Тапрут се приближи. Изглеждаше някак неловко на открито, изваден иззад писалището си. От двете му страни вървяха двама мъже, повели конете си — белезникав кон и кафява кобила. Първият беше лъвоукротителят, когото бяхме срещнали в синевата на палатката на Тапрут, а вторият — огромен здравеняк, който явно заемаше длъжността силач — същата, за която в началото бяха сметнали, че кандидатства Снори. Зачудих се дали добрият доктор не очаква някакви неприятности.
— Тапрут. — Снори сведе глава. Краденият меч сега висеше на кръста му, окачен на някакво приспособление от въжета и ивици кожа.
— Аха! Нашите пътници! — Тапрут вдигна поглед към своя силач, сякаш го претегляше срещу Снори. — Тръгвате на север, значи. Глей, глей!
Нито един от двама ни нямаше какво да отговори на това. Тапрут продължи:
— Преследвани от зла сполука може би? От онази, която пълни и изпразва гробове. Глей, глей! — Ръцете му се движеха така, сякаш правеха всяко нещо, което описваше. — Това би била ценна информация. Вчера по пладне тази информация би се отплатила. — Скръбта му изглеждаше почти прекалено съвършена, почти карикатурна. Тревожеше ме фактът, че не можех да определя дали смъртта на бебето означава нещо за него, или не. — Както и да е, белята стана. — Той млъкна, обърна се да си върви, но спря и се извъртя пак към нас. — Нероден! — Вече почти викаше. — Довеждате нероден в света? Как… — Овладя се отново и продължи с делничен тон: — Това не беше хубаво. Хич не беше хубаво. Трябва да се махнете далеч оттук. И то бързо. — Посочи двата коня и спътниците му пристъпиха напред и ни подадоха юздите. Аз хванах юздите на белезникавия. — Дължите ми двайсет крони, принце. — Тапрут наклони лекичко глава. — Знам, че ще ги покриете.
Огледах коня си, потупах го по шията, опипах месото по ребрата му. Доста прилична кранта. Снори стоеше вдървено до своята, сякаш се чудеше дали няма да го ухапе.
— Моите благодарности — казах и се метнах на седлото. Двайсет жълтици бяха справедлива цена. Малко соленичка, но справедлива предвид обстоятелствата. На конски гръб се чувствах по-добре. Бог ни е дал конете, за да можем да бягаме по-бързо.
— Най-добре не се бавете по пътя — вие се намирате в центъра на буря, млади принце, не се съмнявайте. — Тапрут кимна, като че ли аз говорех, а той се съгласяваше. — Мнозина имат ръка в тази работа, много пръсти са топнати в гърнето. И бъркат ли, бъркат. Сива ръка зад теб, черна ръка на пътя ти. Ако одраскаш малко по-надълбоко обаче може би ще откриеш синьо под черното и червено под сивото. А още по-надълбоко? Стига ли по-дълбоко? Кой знае? Не и този стар цирков собственик. Може би всичко стига по-дълбоко и от най-дълбокото, до безкрай. Само че аз съм стар, очите ми отслабват и могат да видят само толкова.
— Ъъъ. — Това ми се струваше единственият разумен отговор на безсмисленото му словоизлияние. Вече разбирах кой е обучавал гадателката на цирка.
Тапрут кимна на моята мъдрост.
— Да се разделим като приятели, принц Джалан. Кендетите винаги са били и ще бъдат сила в Червения предел. — Протегна тънката си ръка и аз побързах да я стисна, защото подозирах, че за него е истинско мъчение да я държи неподвижна толкова дълго. — Е, това е! — каза той. — Със съжаление научих за смъртта на майка ви, принце. — Пуснах ръката му. — Беше твърде млада — твърде млада за острието на убиец.
Премигнах насреща му, кимнах и смуших коня, за да го подкарам по пътеката.
— Хайде, Снори — подвикнах през рамо. — Това е същото като да гребеш.
— Първо ще повървя малко — измърмори той и ме последва, повел за юздите своята кранта.
Признавам, че донякъде съжалявах, че оставяме цирка. Харесваха ми хората тук, атмосферата на мястото, пък макар и да беше винаги в движение. И разбира се, танцьорките. Въпреки това на устните ми играеше лека усмивка. Хубаво беше да знам, че дори огромният запас от информация на Тапрут му изневерява от време на време. Майка ми беше умряла от текливка. Докоснах подутината на жакета си, където се намираше медальонът с маминия портрет. Текливка.
Допирът изведнъж ме накара да изпитам безпокойство и усмивката ми се стопи.
Стигнахме до главния път и свихме назад по него, водени от указанията на джуджето картоизмамник на портата. Нито един от двама ни не проговори, докато не стигнахме купчината слонски изпражнения, които ми бяха подсказали за близостта на цирка.