Къщата на езерното дъно

— „Честърфийлд“ и „Дарси“.

— Да. О, боже мой, Джеймс. О, боже мой, прозорците. Покривът. Ела сега.

Амелия затвори. Отдръпна се от предната врата, отдръпна се достатъчно, за да вижда всичко едновременно.

Падна на колене на моравата.

Не се чувстваше щастлива. Не се чувстваше облекчена.

Беше различно.

Чувството, което изпитваше, бе по-дълбоко.

— Джеймс! — провикна се усмихната Амелия. — Намерих я!

Надалеч, като че ли приглушени от тонове вода и невидими вълни, тя чу стъпки по тротоара. Барабанните протяжни стъпки на Джеймс, който идваше да види къщата с очите си.

— Намерих я! — провикна се отново Амелия.

Тя също усети нарастващата бездна. Но не бездната помежду им. Бездната отвъд тях, сякаш те бяха светът, а всичко друго се свиваше, отстъпваше, превръщаше се в бряг, прекалено далечен, за да могат да го видят.

Амелия затвори очи.

Отвори ги.

Осветлението се задейства. Вътре в къщата. Светлините бяха тук.

Джеймс се приближи. Чуваше обувките му на тротоара, чуваше гласа му да идва от същото място в същата водна маса.

— Амелия! — провикна се той. Намираше се по-близо. — Къде е?

— Тази — отвърна тя и посочи, защото не беше сигурна, че ще я чуе. Нямаше проблем. Сам щеше да я види само след миг. Имаше нужда от малко навигация, за да намери хубавото място. — Тази — повтори момичето. — Където светлините грейнаха…