Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
По целия път до Бейзуотър Роуд, Шугър следи минувачите, които дават вид, че искат да се качат на омнибуса. Слава Богу, не се вижда нито един полицай. Колко странно — постоянно й се струва, че вижда някой познат, припознава се във всяко обърнато към прозорците на омнибуса лице! Не беше ли това Емелин Фокс, забързана, с разтворен чадър? Не, разбира се, не е тя… Но ето там — това като че ли е доктор Кърлоу? Не, припознала се е. Ами онези две контета, които се тупат весело по раменете — не са ли Ашли и Бодуел — или както там им бяха имената? Не, не, това са млади мъже, доскоро са били студенти. Какво е това?! Шугър свива уплашено юмруци, защото към омнибуса, под дъжда, тича някакъв човек с гневно изражение. Той е без шапка и непокорната къдрава коса подскача смешно на главата му. Не, не, нали косата на Уилям е ниско подстригана, освен това човекът прекосява улицата и отива на другия тротоар.
По-нататък, между алеите за езда в Хайд Парк и гробището „Сейнт Джордж“, някаква жена се затичва към омнибуса, но макар да тича, се движи като на колелца. Главата й е скрита под чадъра, но въпреки това според Шугър тя е същинско копие на Агнес. Роклята на жената е розова — може би това я навежда на тази мисъл — розова като сапуна „Крем карамфил“ произвеждан от „Ракъм“, макар плющящият дъжд да е намокрил полите й с тъмни ивици, от което роклята заприличва на евтина конфекция.
— Ще се качите ли, мадам? — подвиква кондукторът, но тази подкана към дамата да се присъедини към простолюдието явно засяга чувствителната й душа, тя забавя крачка, спира, обръща се и продължава в обратната посока.
— Къде ще спрем за урока, госпожице? — пита тихо Софи.
— Още не съм решила — отвръща Шугър. Тя продължава да се взира през прозореца, избягвайки да погледне Софи в лицето, както би избягвала да застане на ръба на пропаст.
При Марбъл Арч в омнибуса се качва някакъв мъж, мокър до кости. Той сяда между две дами, очевидно страшно смутен, че разполага мократа си личност между сухите им поли и се свива в напразен опит да смали високата си, широкоплещеста фигура, за да заема възможно най-малко място.
— Извинете — мънка той и хубавото му лице пламва от притеснение.
„Но това е Хенри Ракъм“, казва си Шугър.
По целия път до центъра на града мокрият пътник се взира неотклонно пред себе си, все така изчервен, а ръцете му нервно потупват коленете. Когато омнибусът стига до Оксфорд Съркъс, той не издържа — над раменете му е започнала да се вдига пара, и той очевидно го съзнава. Измънква отново някакво извинение, става, залитайки, от мястото си, и побягва навън, в дъжда. Шугър го проследява с поглед, докато пороят го поглъща, и въпреки собствените си тревоги намира сили да му пожелае да стигне скоро до мястото, към което се е упътил.
— Трябва да слизаме, Софи — казва тя след малко и става. Детето също става и се вкопчва в полата й. Шугър слиза, накуцвайки, от омнибуса, в поройния дъжд, който обвива и двете като облак.
Какво е това пред тях, парк ли? Не, не е парк. Веднага щом стъпват на твърда земя, госпожица Шугър спря файтон, каза нещо на файтонджията, и забързано натика Софи във вмирисаното на цигари купе. Файтонджията, макар и мокър до кости, е много весел. Той тупва коня с края на камшика и подвиква шеговито:
— Избирай сама, стара кранто — към кланицата или към гара Кингс Крос!
— Ще се приберем ли за вечеря, госпожице? — пита Софи, когато файтонът се разтърсва и потегля.
— Гладна ли си, скъпа? — пита Шугър.
— Не, госпожице.
Преценила, че не може повече да отлага момента, Шугър се осмелява да хвърли кос поглед към Софи. Очите на детето са широко отворени, то е малко объркано и явно обезпокоено — но доколкото Шугър може да прецени, няма желание да побегне.
— Ето, вземи далекогледа си — казва Шугър и придърпва кожената чанта към себе си, но така, че детето да не може да погледне в нея. После я отваря, но се привежда над нея, за да не види Софи какво има вътре — учебник по история, географски атлас, чисто бельо, снимката на госпожица Софи Ракъм, на чийто гръб има печат от ателието „Тоуви и Скоулфийлд“, както и всевъзможни гребени и четки, моливи и боички, „Алиса в страната на чудесата“, стихотворенията на господин Лиър, един смачкан шал, бурканче с талкова пудра, дебел плик, в който е натъпкала коледните картички, направени от Софи, книжката с приказки, подарена от „досадния чичо“, и най-отдолу, на самото дъно — далекогледът.