Графиня Дьо Шарни

Жилбер позна госпожа Елизабет.

Към нея той изпитваше дълбоко уважение, знаейки колко много ангелска доброта има в сърцето й. Поклони се пред нея и още в същия миг разбра положението.

Нито кралят, нито кралицата биха посмели да изпратят да го потърсят от тяхно име — бяха се скрили зад госпожа Елизабет. Още първите думи на госпожа Елизабет показаха на доктора, че не се лъже в предположенията си.

— Господин Жилбер — каза тя, — не зная дали другите са забравили за интереса, засвидетелстван от вас към моя брат, откакто се върнахме от Версай, и онзи, засвидетелстван на моята сестра, откакто се върнахме от Варен, но аз си спомням.

Жилбер се поклони.

— Госпожо — каза той, — в своята мъдрост Бог е решил, че вие трябва да имате всички добродетели, дори и тази на паметта. В наши дни това е рядка добродетел, най-вече сред кралете.

— Не казвате това за брат ми, нали, господин Жилбер? Брат ми често ми говори за вас и много цени опита ви.

— Като лекар ли? — попита с усмивка Жилбер.

— Да, като лекар, господине. Само че той мисли, че опитът ви може да се приложи в същото време както върху здравето на краля, така и върху това на кралството.

— Кралят е твърде добър, госпожо! — каза Жилбер. — За кое здраве е накарал да ме извикат в момента?

— Не кралят накара да ви извикат, господине, а аз — каза госпожа Елизабет, леко изчервявайки се, защото това непорочно сърце изобщо не можеше да лъже.

— Вие ли, госпожо? — попита Жилбер. — О! Поне не вашето здраве ви измъчва — вашата бледност е от умора и безпокойство, но не и от болест.

— Имате право, господине. Изобщо не треперя за себе си, а за брат си — за него се тревожа!

— Аз също, госпожо — отвърна Жилбер.

— О! Едва ли безпокойството ни има един и същ източник — каза госпожа Елизабет. — Искам да кажа, че той ме тревожи по отношение на здравето си.

— Болен ли е кралят?

— Не, не точно — отвърна госпожа Елизабет. — Но кралят е обезсърчен, обезкуражен… Вижте, днес стават десет дни — броих дните, разбирате ли, — откакто не е произнесъл нито дума, освен с мен, и то при обичайната си партия на табла, при която е принуден да произнася думите, абсолютно необходими при играта.

— Днес стават единайсет дни — каза Жилбер, — откакто се яви в Събранието, за да оповести своето вето… Защо не онемя онази сутрин, вместо да загуби дар слово на следващия ден!

— Значи вие сте на мнение — извика живо госпожа Елизабет, — че брат ми трябваше да одобри този нечестив декрет?

— Моето мнение, госпожо, е, че да се поставя кралят пред свещениците в течението, което идва, срещу прилива, който се надига, срещу бурята, която реве, все едно да се поиска кралят и свещениците да бъдат смазани с един удар!

— Но какво бихте направили на мястото на брат ми, господине?

— Госпожо, в този момент има една партия, която расте като онези гиганти от „Хиляда и една нощ“, които стоят затворени в делва и един час, след като делвата е разбита, са вече високи по сто лакти.

— За якобинците ли говорите, господине?

Жилбер поклати глава.

— Не, искам да говоря за Жирондата. Якобинците не искат война. Жирондата я иска, а войната е национална.