Каменният кръг [bg]

— Сигурно — съгласих се бавно аз, — но, Джейми, ами ти? Къде ти е палтото?

Той сви рамене, а после на устните му се изписа печална усмивка.

— Предполагам, че на дъното на морето, заедно с обувките ми — каза той.

И заедно с портретите на Уили и Бриана.

— О, Джейми, съжалявам! — Посегнах към ръката му и я стиснах здраво. Той отклони погледа си и примигна един-два пъти.

— Е, добре — каза тихо той, — предполагам, че няма да ги забравя. — Отново вдигна рамене и се усмихна накриво. — А ако ги забравя, винаги мога да се погледна в огледалото, нали така?

Засмях се, макар че звукът прозвуча почти като ридание. Той преглътна с усилие, но продължи да се усмихва.

После сведе поглед към окъсаните си панталони и като че ли се сети за нещо, облегна се назад и пъхна ръка в джоба си.

— Все пак не съм останал без нищо — каза той и направи физиономия. — Макар че бих предпочел да ми останат портретите, а тези да загубя.

Той разтвори ръката си и аз видях лъскавите предмети, които блестяха на разранената му длан. Скъпоценни камъни от най-високо качество, обработени и полирани, достойни за някой вълшебник. Един смарагд, един рубин — мъжки, предположих аз, — един огромен огнен опал, тюркоазеносин като небето, което виждах през прозореца, един камък, златен като слънце, потопено в мед, и странната кристална чистота на черния диамант на Гейли.

— Адамантът е у теб — промълвих аз и го докоснах внимателно. Все още беше хладен на допир, макар че го беше носил толкова близо до тялото си.

— У мен е — потвърди той, но гледаше мен, а не камъка, и по лицето му играеше лека усмивка. — Какво може да даде на човек един адамант? Да му помогне да изпитва радост от всичко?

— Така съм чувала. — Вдигнах ръка към лицето му и го погалих леко. Почувствах под пръстите си корава кост и жива плът, топла на допир. Само като го гледах, изпитвах безмерно щастие.

— Имаме Иън — промълвих тихо аз. — А освен това аз имам теб, а ти — мен.

— Вярно е. — Сега усмивката стигна до очите му. Той пусна камъните, които паднаха на масата в блестяща купчинка, облегна се назад в стола си и задържа ръката ми между своите.

Отпуснах се. Усетих как започва да ме обзема усещане за топлина и покой въпреки всички болки, драскотини и агонията в крака. Бяхме живи и здрави, на сигурно място и заедно и нищо друго нямаше значение — нито дрехите, нито фрактурата на пищяла. По-късно щяхме да се справим с всичко друго — но не сега. Точно сега ми беше достатъчно само да дишам и да гледам Джейми.

Известно време седяхме спокойно, без да казваме нищо — просто наблюдавахме огрените от слънцето пердета и синьото небе. Може би бяха минали само десет минути, а може би цял час, когато чух отвън леки стъпки и някой внимателно почука на вратата.