Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
По-надолу графа „Месторабота“ гласеше „Храм на народите“, имаше и „Дата на влизане в Гвиана“ — 23.07.1977 г.
— Е, видя ли вече? — Гласът на Джул бе дрезгав от вълнение.
— В момента го гледам. Дали е това, което си мисля?
— Не може да е нищо друго, Уайът. Всички те, Еви Спенсър и децата ѝ, са умрели заедно с Джим Джоунс в Джоунстаун.
13
През останалата част от деня Тамара и Уайът не успяха нито за минутка да останат насаме. Иван Орлов се появи в офиса, защото имаше нужда да ползва правната информационна система от компютъра в приемната, точно срещу бюрото на Тамара. Джил Филипс също дойде, за да се консултира с Хънт относно работата си с един експерт по подбора на съдебни заседатели, нает от тяхна фирма клиент. После самият Хънт трябваше да излиза за среща с наскоро открит свидетел, бивш служител в старчески дом, където бе починал дядото на друг клиент. На всичко отгоре, всеки понеделник вечер братът на Тамара организираше кетъринг в частни домове, при който тя му помагаше да сервира храната и да разчиства след вечерята.
Хънт се пробуди с вик по средата на нощта.
През горните прозорци в спалнята нахлуваше бледа светлина от уличната лампа, едва разпръсвайки мрака на помещението. Докато паниката му бавно спадаше, той се озърна, за да се ориентира. Споменът за собствения му вик сякаш още продължаваше да виси във въздуха. Не му се искаше да легне отново от страх, че кошмарът може да се върне, затова седна в леглото и погледна часовника. Беше 3:11 сутринта.
Шляпайки с боси нозе по пода, тръгна към кухнята, светвайки всички крушки по пътя си. Отвори хладилника, наля си чаша мляко и седна на масата. Докато я изпие, ръцете му вече бяха спрели да се тресат. Остави я в мивката и се върна обратно през антрето до вратата, водеща към широката, открита част на преоборудвания склад.
Тук бе значително по-хладно, отколкото в стаите, а усещането на дъсчения под — по-приятно от голия бетон. След като отново запали всички лампи, застана на линията за наказателния удар и започна да вкарва кош след кош — шест поредни, после пропускане, още четири, две пропускания, осем, пропускане, като след всяко хвърляне тичаше подир топката и дриблираше обратно до линията, а цялата зала ехтеше като физкултурен салон.
След около двайсет минути тупна топката още няколко пъти и спря, без да стреля към коша. Цялото му тяло се обливаше в пот, но дишането му се бе поуспокоило.
Сега отиде до компютрите си, придърпа ергономичния стол и включи единия от тях. За десети или двайсети път през този ден изписа името на Еви Спенсър, проследи я до Джоунстаун и разгледа различни линкове, свързани с трагедията. И за сетен път, както и по-рано, се запита: какво общо можеше да има всичко това? Еви бе умряла, заедно с всички останали, на 18 ноември 1978 година, много след смъртта на майка му. Кевин Карсън се бе явил за втори път пред съда, а след това изчезнал, четири години по-рано. А самият Уайът по това време вече е бил при семейство Хънт, градейки своя нов и по-добър живот.
Връзката на Еви Спенсър с рождената му майка, навярно и без това бегла през 1970, трябва да е била напълно забравена осем години по-късно. И все пак той се връщаше към „Гугъл“ отново и отново, търсейки какъвто и да било намек или проблясък.
Нямаше защо да се заблуждава. Ако и около Еви не изникнеше нищо, нишката, която бе следвал през последните няколко дни, щеше да се прекъсне окончателно. Изпращачът на есемесите му бе заявил, че вече знае достатъчно, и той не вярваше да получи още насочващи съобщения.
Преди да си тръгне от офиса, Девин Джул бе позвънил отново, за да му каже, че най-сетне е събрал куража да поговори с бившия шеф на полицията Дан Ригби. Срещата им обаче не бе разкрила нищо подозрително около връзката с обаждането за оставените без надзор деца или с ареста на Кевин Карсън. Ригби си бе спомнил Марджи Карсън само бегло, като име от досие, но не бе имал нищо против, че го разпитват за случая. Дори бе заявил на Джул, че щом формално случаят е все още открит, ще се радва, ако той успее да го разреши, и ще стори всичко по силите си, за да му съдейства.