Дарк Холоу [bg]

— Аз ви помня. Вие бяхте тук преди два дни.

— Точно така. Познат съм на Рита. Може ли да вляза за минутка?

Жената ме изгледа и прехапа устни. Сетне вратата се затвори, отвътре се чу метален звън и ми отвориха.

Влязох в светла, просторна стая с висок таван. Нямаше много мебели. Подът бе лакиран също в светло. От двете страни на мраморна камина стояха високи етажерки с много книги — предимно с меки корици. На масичка под прозореца бе поставена портативна стереоуредба, а до нея бе телевизорът с вграден видеокасетофон. Силно ухаеше на цветя, коридор водеше към вътрешността на апартамента — сигурно към спалнята и банята. Отляво имаше отворена врата към кухнята — с бели, светещи от чистота домакински уреди. И тук стените бяха прясно боядисани в светложълто и стаята сякаш се къпеше в слънчева светлина.

— Много е приятно при вас. Сами ли сте боядисвали?

Тя кимна с гордост, макар и доста сдържано.

— И аз помагах — веднага се обади малката.

Бе някъде на осем-девет години и още отсега личеше, че ще стане красавица като майка си.

— Знаете ли, работите като истински професионалисти — можете да приемате поръчки. Познавам хора, които биха платили добри пари за така красиво свършена работа. Че дори и аз самият.

Детето се изкикоти, майката се пресегна и я потупа по рамото.

— Хайде, маме, иди си поиграй, докато поговорим с господин Паркър.

Момиченцето се подчини и тръгна към коридора. На прага се извърна и през рамо ми хвърли любопитен и някак неспокоен поглед. Незабавно й се усмихнах, за да я уверя в добрите си намерения. Тя ми се усмихна също.

— Чудесно дете — рекох на майка й.

— Метнало се е на баща си — отвърна ми тя със сарказъм.

— А, не съм толкова сигурен — засмях се аз. — Той тук ли е?

— Не. Не е. Оказа се напълно безотговорно копеле и се наложи да го изгоня. Чух, че е в Ню Джърси, там вероятно е в тежест на местната икономика.

— Значи да не го мислим.

— Амин, дай Боже. Да ви почерпя кафе? Или предпочитате чай?

— Може малко кафе.

Не ми се пиеше кафе, но знаех, че като приема, ще поразведря обстановката и може би улесня разговора. Тази госпожица Мимс не изглеждаше лесна. Ако реши да не сътрудничи, мога да си чукам главата в стената до довечера. И с желязна лопата няма да успея да разчупя леда.

След три минути тя се появи от кухнята с две димящи чаши, внимателно ги постави на ниска борова масичка и се върна за мляко и захар. Ръцете й трепереха. Забелязала погледа ми, тя остави чашата и ги напъха в джобовете на широката си пола.

— Не ви е лесно, отлично го разбирам — казах тихо. — Случи ли се нещо подобно, всички наоколо го изживяват повече или по-малко, не може да не засегне и съседите.