Боговете на войната [bg]

— Той ми е съпруг — отвърна тя, но в гласа й вече нямаше твърдост.

И несъзнателно се приближи към решетките. Ако ги нямаше, той сигурно щеше да я прегърне и да я целуне, но си помисли, че при подобен опит тя ще побегне.

— Защо напусна баща ми? — внезапно попита тя. — Никога не съм го очаквала от теб. Знам, че не е, за да си с мен.

Той й отговори толкова бързо, че тя не забеляза как за частица от секундата погледна настрана. В такова настроение лъжите му хрумваха светкавично.

— Баща ти е най-добрият мъж, когото познавам, Юлия. Помпей трябва да е голям късметлия, за да го победи, въпреки цялата си самоувереност.

— Тогава защо го изостави? — попита тя. Очите й искряха.

Той се замисли за вътрешните й противоречия в този момент, след като съпругът й планираше война с баща й. Хрумна му идея, толкова вълнуваща, колкото и проста. В името на боговете, това си беше риск. Доколко можеше да вярва на това, което виждаше в очите й? Можеше ли Юлия да го предаде?

— Ще се закълнеш ли, че няма да кажеш на Помпей? — прошепна той.

— В живота на сина си — отвърна тя и се приближи още повече.

— Не съм напуснал Юлий — каза Брут. — Тук съм, за да му помогна да победи.

Устните й се разтвориха, когато осъзна чутото. Прииска му се жадно да ги целуне, а ръцете му сами понечиха да погалят косата й. Тя обаче бързо се отдръпна.

— Никой не знае — продължи той. — Казах ти го само защото не мога да понеса мисълта да ме смяташ за предател.

Видя, че й се иска да му повярва, и направи огромно усилие да не избухне в смях.

— Съпругът ти обаче не ми вярва — допълни Брут. — Няма да ми позволи да командвам достатъчно хора, за да направя нещо значимо. Мисля, че възнамерява да ме сложи на предните редици, за да ме убият при първия сблъсък. — Дали не беше прекалено прозрачен? Смяташе да направи само лека забележка, за да я накара да се страхува за него, но му беше трудно да уцели правилния тон.

Тя все така мълчеше. Той виждаше болката й — Юлия се разкъсваше от вътрешен конфликт. Знаеше, че обича баща си. Предполагаше, че няма да каже на Помпей и да види как го екзекутират. Ако беше заобичала диктатора, съдбата му щеше да се реши в рамките на няколко часа. Вече беше ужасен от риска, който бе поел, и му се прииска да можеше да си върне думите назад.

— Баща ми иска ли да водиш легион? — попита тя едва чуто.

Той успя да сдържи усмивката си. Вече знаеше, че тя е негова и че е спечелил.

— Да, Юлия.

— Тогава ще убедя съпруга си да ти го даде.

Той се помъчи да се престори на изненадан, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала.

— Ще можеш ли? Той не обича да го притискат. — Видя я как пребледня. Сега, когато идеята му бе посята, трябваше да се маха. Не биваше да го хванат на портата, особено сега.