Пророчеството [bg]

Междувременно мозъкът му работеше на пълни обороти. Каплан и Хъдсън не бяха най-добрите специалисти по следене и наемни убийци, които бе срещал през живота си, но не бяха и най-лошите. Двете берети бяха абсолютно идентични, от един и същ модел и калибър. Серийните им номера бяха умело изстъргани. Всички тези подробности сочеха, че срещу себе си Бен имаше професионалисти. Той беше почти убеден, че същите хора бяха изпратени да премахнат Никос Карапиперис. Ако Никос наистина беше замесен с наркотици, едва ли щеше да предложи на Чарли помощта си при издирването на Зоуи. Така че вероятно убийците му бяха подхвърлили дрогата. Нелош ход. После бяха заложили взривното устройство, за да премахнат Чарли, когото бяха видели да разговаря с Никос. А оттам не беше трудно да се предположи, че се бяха насочили към Бен по същите причини — защото го бяха засекли с Чарли.

Дотук парчетата от пъзела се сглобяваха без усилия. Но когато Зоуи Бредбъри се добавеше към уравнението, всичко се разпадаше. Нямаше искане за откуп. Нямаше логична причина за отвличането й. Родителите й нямаха вид на хора, които можеха да платят милиони, за да си върнат дъщерята. Ако Том Бредбъри беше политик или заемаше длъжност, осигуряваща достъп до определен вид информация, може би нещата щяха да имат смисъл. Ала той беше професор по богословие в едно от най-консервативните учебни заведения в света, безкрайно изолиран от реалностите в съвременния живот.

Следователно каквито и да бяха причините, довели до тези крайни действия, те най-вероятно произтичаха от самата Зоуи. Но защо? Той се сети за парите. Явно без особени усилия тя се бе сдобила с двайсет хиляди долара, като очакваше още много пъти по толкова от същия източник. Това определено намирисваше на изнудване. Който и да бе обектът, сигурно беше твърде богат и влиятелен, а вероятно и готов на всичко, за да се отърве от нея. Което на свой ред означаваше, че и онова, с което тя го държеше, беше твърде реално и си струваше да се възприема с максимална сериозност.

Но защо си бяха направили труда да я откарат на другия край на света, в Америка, след като можеха без всякакви проблеми да й пръснат черепа тук, на острова? Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече изводът се налагаше от само себе си: тя притежаваше нещо, което им трябваше, и те имаха интерес да я оставят жива, поне докато го получат.

Но оттук възникваше друг проблем. Каплан и Хъдсън не бяха мекушави. Те бяха готови да убиват, за да постигнат своето. Докато Зоуи не беше войник, обучен да устоява на разпит. Ако тези хора искаха да я накарат да проговори, те бяха в състояние за секунди да изстискат от нея цялата информация, която им бе нужна. Достатъчно бе да й покажат нож или пистолет, и тя, подобно на повечето обикновени хора, щеше моментално да капитулира.

След което щяха да я убият. А щом бяха изминали дванайсет дни от отвличането й, съществуваше немалка вероятност тя да е мъртва.

Към три и половина сутринта плажната таверна най-после започна да затваря. Залитайки и препъвайки се в тъмното, последните посетители си тръгнаха. Музиката спря, светлините угаснаха и плажът потъна в непрогледен мрак.