Осмият ден [bg]

— Клиентът има много интереси. Лондон, Москва, Токио… Лос Анджелис. Трудно е да се каже. Виждам ви като своего рода пожарникар. Изниква нещо — вие отлитате, проверявате и докладвате. На мен. Мисля, че ще ви е интересно, дори да е само за година-две.

Адвокатът отново си сложи очилата и се отпусна назад, сякаш за да даде на Дани възможност да обмисли предложението.

И той го обмисли. Не можеше да не направи простата сметка: сто долара на час при четиридесетчасова работна седмица за петдесет и две седмици правеше… колко? Двеста бона годишно? Не беше зле за един двадесет и шест годишен художник. И щеше да задмине Кейли. Обаче, от друга страна, нямаше да е художник, щеше да работи за този човек и…

Белцер го наблюдаваше.

— Моля? — попита Дани.

— Казах, че не е нужно да решите веднага. Помислете си няколко дни и ми дайте отговор през уикенда.

— През уикенда ли?

— Можем да го обсъдим в Сиена. Искам да дойдете с мен за палиото.

„Палиото“ — помисли си Дани.

— Какво е „палио“?

Адвокатът се намръщи.

— Шегувате се.

Дани поклати глава.

Белцер се усмихна и се наведе напред. После опря лакти върху масата, допря върховете на пръстите си и започна да обяснява.

— Това е най-старото и зрелищно надбягване с коне в света. Провежда се два пъти годишно на Кампо — един от най-красивите площади в Италия, адски голям площад с форма на мида. Всяка контрада участва с кон и…

— Какво е „контрада“? — прекъсна го Дани.

— Някогашен квартал в Сиена. — Белцер се засмя. — Това е като „Уестсайдска история“, като „Ромео и Жулиета“. Монтеки и Капулети — и аз. — Италианецът пак се засмя. — Както и да е… започва с топовен изстрел. Петдесет хиляди души, наблъскани на Кампо, рамо до рамо. Жокеите яздят без седла.

— Звучи удивително.

Белцер отново си свали очилата и се наведе към него.

— Великолепно е. Италия замръзва. По време на надбягването настъпва нещо като национален инфаркт. За художник като вас… това е животът. Тълпи, кръв, бързина.

Мътните очи на адвоката се вторачиха в него. На месестите му устни се изписа лека усмивка.

Дани се замисли. „Това ли е животът?“ Едва ли. А и единственото му желание беше да си получи парите, да хване следващия самолет за Щатите и да се метне в леглото с Кейли. Но пък…

— Докато сте там, можете да се запознаете със Зебек — той иска да се запознае с вас — и веднага ще ви даде чек. Чекът ще ви чака, когато пристигнете.

Дани не знаеше какво да отговори.

Адвокатът се подсмихна.

— Само за ден-два — обеща той. — И ще продължим да ви плащаме хонорара и разходите.

— Не е това проблемът — отвърна Дани. — Предстои ми изложба…

На лицето на Белцер се изписа разочаровано изражение и Дани разбра, че сигурно изглежда неблагодарен. Адвокатът проявяваше изключителна щедрост и… изведнъж му хрумна нещо ужасно. Ако не отидеше да си вземе чека, кога щяха да му го пратят? И когато го пратеха — ако го пратеха — дали щеше да е за цялата сума? Дали Белцер нямаше да размисли? Ами Зебек? Щеше да е интересно да се запознае с толкова богат, толкова влиятелен човек. Може би колекционираше произведения на изкуството. Може би…