Домът на боговете

Бог Локи тъкмо вдигаше наздравица, когато на вратата се почука. Той се падаше най-близо, та я отвори.

На прага стоеше някакъв, когото Локи не познаваше.

— К’во искаш?

— Казвам се Скабър — представи се новодошлият. — Току-що пристигнах.

Локи вдигна рамене.

— Е, и к’во искаш?

— Искам да вляза на банкета — обясни Скабър. — Чух, че бил открит за всички богове.

Локи го огледа. За бог Скабър беше среден на ръст, ни дебел, ни слаб. Имаше източено лице и не изглеждаше твърде зле. Косата му беше къдрава, медночервена и стърчеше на главата му като четка. Това наведе Локи на една идея.

— Ти случайно да не си бог-лисица? От японските или китайските може би, или навярно от айну?

Скабър сви рамене.

— Може. Честно, представа си нямам.

— Но си бог, нали?

— Естествено — и Скабър включи нимба си; бледовиолетовото сияние около главата и раменете му показа, че е безсмъртен, sine qua non за боговете.

Локи се поколеба. Наистина, сегиз-тогиз в Царството на боговете наминаваха неизвестни богове. Не всички божества са прочути. Сред боговете някои бяха по-известни от друга, а трети въобще не бяха известни. Някои като че ли нямаха ни произход, ни семейство и приятели, ни родословно дърво и история, нищо освен тяхната божественост, както излизаше.

— Момент само, да поговоря с останалите — рече му Локи. Върна се вътре и съобщи на другите богове за разговора.

— Пусни го — нареди Хралмар. — Ако е менте, бързо ще разберем. — Другите се съгласиха.

Скабър влезе и си намери място на дългата маса на боговете. Повечето забелязаха, че носи ореола на безсмъртие, но освен него — кажи-речи нищо. Той не се включваше в разговора, май си нямаше тотемно животно, птица или насекомо, не разказваше истории от «доброто старо време», когато боговете са си общували свободно с хората. Когато споменаваха Земята, той като че ли нищичко не знаеше за нея; говореше все така мъгляво и за всичко друго. Боговете нямаше как да не си помислят «Откъде ли пък се взе тоя чукундур?»

Когато стигнаха до десерта и кафето, седящата до новодошлия Атина се опита да го включи в разговора:

— Кажи ни, Скабър, има ли някоя забавна история около твоята поява? Аз например съм родена от челото на баща ми. А ти?

Скабър я погледна объркано.

— Абе не мога да ти кажа. Един ден си отворих очите и хей ме на, лежа си под някакво дърво сам-самичък, напълно развит и оформен и дори облечен в зелено и ръждиво.

Атина пробва пак:

— Когато се роди, намери ли наблизо някакви предмети като например свещени скарабеи, амулети или талисмани?

— Тцъ — отвърна Скабър. — Само мене си. След малко осъзнах, че трябва да има и други богове, та се поогледах и дойдох тука.

Разговорът замря. Не след дълго банкетът приключи, боговете си тръгнаха, а Скабър се запъти нанякъде, като че не знаеше сега пък какво да прави.