Мустанги, убийци, Ласитър

Откриха двете семейства в скална пещера над страничен ръкав на Рио Сан Хосе. Фе не беше на себе си от радост. Тогава Ласитър използва удобния случай да се измъкне незабелязано.

Върна се в Блу Уотър и се настани в хотела. На следващата сутрин щеше да потегли към Фармингтън и се надяваше, че Бригада Седем от Вашингтон ще прояви разбиране, ако той представи точен и подробен отчет. Но за това беше нужно време. Поне половината нощ, която би могъл да прекара много по-полезно.

От добрите му намерения обаче не излезе нищо.

На стълбите го пресрещна красиво момиче с къдрава черна коса. Хубавицата дръзко поклащаше бедра и Ласитър беше сигурен, че е спечелила на улицата парите за нощуване в луксозния хотел.

Тя се спря пред него и кокетно го изгледа:

— Вие ли сте Ласитър?

Той се усмихна. Името му беше известно в града. Ето че госпожиците вече идваха да разберат лично какво толкова има в него.

— Да, аз съм Ласитър. А ти коя си, хубаво дете?

Красивото й лице стана строго, сякаш го засенчи тъмен облак.

— Аз съм майор Гвен Гордън! — отговори наперено тя. — Доста време те чаках във Фармингтън. Аз съм твоят командир. Ако веднага не тръгнеш с мен, някой от шефовете във Вашингтон непременно ще ти отреже портупея.

Ласитър беше слисан, но бързо се окопити.

— Ще дойда с теб, само ако се опиташ да ми отрежеш пискюлите — отговори той. — Ако нямаш достатъчно остър нож, аз имам. Но тежко ти, ако не успееш…

Тя го погледна в очите.

— Донесох си нож!

Ласитър се засмя.

— Тогава предлагам веднага да вървим в стаята ти!