Страсти по госпожица Пондероза

Скоро Серафино полетя за пръв път. Белинда Фонди се беше навела, за да извади един черешов кейк от фурната, когато усети някакъв полъх зад себе си и когато се обърна, бебето се бе издигнало до тавана и пляскаше с крила, летейки из кухнята. Белинда Фонди не се гордееше с думите, които излязоха от устата й, но шокът й бе толкова силен, че изпусна горещия кейк върху крака си и удари главата си в масата. Извика му да слезе долу, но той си летеше невъзмутимо. Белинда Фонди се качи на един стол и се опита да го хване, но бебето успя да се изплъзне през разперените й ръце. За свой ужас тя осъзна, че прозорецът е отворен, и се втурна да го затвори, защото се страхуваше, че той може да излети навън. По-късно, когато съпругът й Ромео се върна от работа, той завари бебето все още да хвърчи под тавана и Белинда, която се бе изтощила от опитите си да го хване, плачеше от яд.

— Не го пускай навън — изрева тя, когато той отвори вратата, но беше късно, защото Серафино вече се намираше в коридора и се насочваше към входната врата. Това, което можеше да се случи, ако Кончета Крочета не се бе появила в този критичен момент, за да хване ловко бебето с мрежата за пеперуди, която носеше, караше кръвта на Белинда Фонди да изстива във вените й всеки път, когато се сещаше за тази възможност.

Кончета Крочета скоро направи хомот от панделки, завърза Серафино за люлката му и даде леко успокоително на Белинда Фонди, която просто не можеше да бъде утешена, но и самата сестра се чувстваше притеснена. Никога не бе изпадала в подобна ситуация през всичките си дълги години практика. Чувстваше се виновна, че е взела за брадавици напъпилите крила при раждането, но никога не би могла да предвиди подобно нещо.

Когато излезе от къщата, тя ме пришпори в посока Монтебуфо, защото нямаше да се успокои, докато не обсъдеше въпроса с Амилкаре Кроче, който може би е прочел нещо за това състояние в някое от своите научни списания.

Наближаваше осем часът, когато пристигнахме до къщата на доктора. Слънцето бе ниско над хоризонта, всеки момент щеше да залезе и за известно време сините сенки сякаш оживяха. Ушите ми изглеждаха дълги колкото къщата, краката ми бяха високи колкото небостъргач и главата на Кончета Крочета с нейната шапка бе проектирана върху земята като огромна ряпа, широка почти два километра.

Тя не бе виждала доктора от деня, в който моят Аркадио беше сломен, а оттогава досега измина доста време. Макар тогава да изпитваше предпазлив оптимизъм, надеждите й бяха попарени през последвалите седмици, през които те изобщо не се срещнаха. Тя се страхуваше, че двамата ще се озоват отново в началото и затова с трепет хвана с ръка чукчето с форма на лъвска глава и колебливо почука.

Когато Амилкаре Кроче отвори вратата, той беше небръснат и възхитителен. Косата му леко стърчеше. Върху брадичката и бузите му се виждаше тридневна четина. Беше небрежно облечен в памучна риза и панталони, които с годините се бяха превърнали в стари негови приятели. Очите му изглеждаха малко уморени. И миризмата му нанесе на Кончета Крочета удар някъде дълбоко и надолу вътре в нея на онова място, което бе изгубила надежда той някога да открие. Той не можеше да бъде по-изненадан, когато видя фигурата й, застанала там на прага му. Тя беше човекът, който, ако имаше избор, той би желал най-много да види в този момент. Но същевременно бе и последният човек, когото можеше да очаква. Тънкият воал на умората веднага изчезна от лицето му и той прекара уморена длан през косата си, съжалявайки, че има вид на отрепка. Би искал да е избръснат, изкъпан, с чиста риза, както бе правил многократно преди, когато фалшиви чувства го караха да си въобразява, че тя ще дойде. Но за Кончета Крочета той изглеждаше такъв, какъвто си беше: любовта на живота й. Усети прилив на нежност към него и трябваше да се възпротиви на импулса си да го прегърне и никога вече да не го пусне.