Да избереш себе си
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Да избереш себе си». Краткое содержание книги:
„Да избереш себе си“ е от последните му, неотпечатани произведения, в което темата за опита на човека да остане човек, когато телесните трансформации са го превърнали в нещо друго, доближава Дилов до най-модерните търсения на кибер-пънка. В същото време той остава верен на себе си: ироничната дистанция, с която води напрегнатия сюжет, се редува с еротика, философия и чувство за хумор.
— Ако не бях неподвижен, докторе — закани му се киборгът Дан с интонация, с каквато се поднасят комплименти, — е, простено да ти е. Някакво чувство все пак се обади в мен. То, кой ли го знае какво беше, но може и така да бъде наречено. И е по-досадно дори от теб, докторе! Доволен ли си най-после?
Позасмяха се дружно и с дружна засегнатост. Чудовището, в чието създаване бяха участвали, продължаваше да им се надсмива. И от неподвижността му се излъчваше превъзходство над тях. Повъртяха се неловко около металната маса, заприбираха по джобове и чанти разнокалибрените си записни апаратчета и компютърни бележници. Виктор Аройо обаче тръгна към стената с визофоните, сякаш знаеше, че тъкмо в този миг ще го позоват.
Десният визофон, настроен за извънинститутски връзки, зазвъня с пожарна тревога. Беше от модерните апарати, моделиращи своя призив според емоцията, с която зовящият бе набрал номера. Аройо притича два метра до него с късите си крака и голямата рошава брада. На екрана се появи непознато женско лице. Устните му, апетитно пълнички, изрекоха флиртуващо глезено като към желан кандидат за женитба:
— Професор Аройо, честито! Сестра ви ви поздравлява с едно чудесно момченце. Всичко мина благополучно…
— Ами що не го покажете? — намеси се отново усърдният доктор по психология, демонстрирайки и своя опит в тази област.
Опразненият екран запулсира като белтък, наканил се я да се дели, я да оформи нещо от себе си и в белотата му, като от утроба, заизлиза главица с червено, сбръчкано личице, силно стиснало клепачи. Миг след това то огласи и лабораторията с протестния си плач срещу чуждия за него свят, където го обричаха да живее. Невидимата зад него медицинска сестра заизрежда с дикторско равнодушие килограмите му, дължината на новороденото, състоянието на майката.
— Не прилича на мен — обади се зад гърбовете им кентавърът от лабораторната маса.
Не реагираха, защото и никой не разбра дали кентавърът се шегуваше и какво точно възнамеряваше да каже с това. Виктор Аройо се развика истински радостен:
— Благодаря, сестро, много благодаря! Рут, честито! Великолепно момченце е!
Екранът показваше отпуснатата в леглото си, все още потна и щастлива в своята изнемога родилка.
— И Дан те поздравлява. Тук е, до мен! Той също ти благодари.
Рут се протегна с вяло удовлетворение. Един свръхробот бе послушал нейния зов да се подчини на човешкия ред, един нов човек бе създала утробата й и тя щеше да го учи как да живее в този ред. Отвърна с попукани от усилията на раждането устни:
— Благодаря! Поздрави го и ти от мен.
И потъна в сивобялото, сякаш от родилка, мляко на екрана, потъна навярно и в първия си следродилен сън. Иначе младият учен Рут Димих сигурно би скокнала възмутено: „Как така ще ме поздравлявя? Че ще ми и благодари! Какво сте създали, брат ми? Що за чудовище е това?“
Вместо нея се възмути „чудовището“. То, разбира се, съвсем не прозвуча сърдито, въпреки усвоения от семейство Аройо израз.
— Защо дрънкаш глупости, Вик? Нищо не съм казвал! Аз не умея да лицемеря като хората и да наричам великолепна една отвратителна мръвка месо.
Думите му смутиха комисията повече от всичко досега. Тя знаеше, че детето е негово, но знаеше още, че той няма право да го признае за свое. Поне засега. Но нали пред тях можеше?… И недоумяваше защо техният нов директор бе си позволил толкова рискована с двусмислието си закана. От това напрежението в нея растеше и тя очакваше отговор на мълчаливите си въпроси от двете посоки — от бившия си и от сегашния директор.
Отговорът обаче не дойде. Ако беше киборг, акулата-чук с мълниеносна автоматичност би отрекла да е произнасяла такива думи. Дан обаче се задоволи с този кратък мелодичен упрек и сякаш се зарови в безгласието на по-друго напрежение, препълнило като огнедишаща лава лабораторията. То погълна всички лъчения и температурни пояси в нея, отдели го от хората с невидима, но непробиваема стена. Или по-скоро — него отдели от тях, затвори го в непрозирността на една самота, чиито измерения са непознати на нормалния човек. Беше самотата на топката мозъчно вещество, запечатана в бронираната кутия на киборг.
Комисията дишаше тежко с бълбукането на огнедишащата лава. Стоеше и чакаше нерешително.
— Всички сме били такива отвратителни мръвки месо — нравоучително, като смешен пророк заради ниския си ръст, вирна брада Виктор Аройо.
С роботска едновременност комисията обърна глави към лабораторната маса. Оттам обаче не дойде очакваното.
— Денят приключи добре за нас, господа — долетя оттам. — Можем да си кажем довиждане. Молбата ми е следващите дни да идвате един по един, заседанията си ги правете другаде. Направете си график, според специалностите. Десет дена ви давам, на единайсетия ме принесете в морето! Иначе ще ида сам.