Седмата луна
- Автор: Габриэль Мариус
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седмата луна». Краткое содержание книги:
Мариус Габриел отново приковава вниманието ни със сензационния си нов роман, в центъра на който е спираща дъха история на майка и дъщеря, разделени от кошмарната сянка на войната...
Три десетилетия по-късно Франсин (майката) е собственичка на бизнесимперия. Тя е направила всичко възможно да издири своята изгубена дъщеричка, но безуспешно.
Един ден в офиса на Франсин се появява плаха млада жена, която намеква, че може би е нейната дъщеря.
Франсин няма представа какво се таи зад плахата външност на младата жена на име Сакура, къде и как е живяла, нито за преживените ужаси, а още по-малко за нейната тайна, която я кара да... лъже!
— Това е леля ми — каза Лай. — Тя се занимава с готвенето.
Франсин надникна в трюма.
Три-четири кокошки, затворени в бамбукова клетка, кълвяха нещо. В друг ъгъл имаше овехтял малък олтар, посветен на Тин Хау, богинята закрилница на общността „танка“. Франсин мълчаливо й се поклони. Тин Хау имаше репутацията на избавителка на хората, оказали се в смъртна опасност.
— Всичките ли ще трябва да се вместим тук?
— Да, всичките.
— Покажете ни двигателя — поиска Клайв.
— Ето го и двигателя. — Лай повдигна три дъски. Двамата се наведоха и надникнаха в отвора. Разнесе се силна миризма на дизелово гориво. В светлината ясно просветнаха контурите на голям мотор, изумително чист на фона на околната мръсотия.
— Изглежда нов — каза Клайв. Мъжът му смигна.
— Нов е. И бърз. По-бърз от корабите на бреговата охрана.
— Имаш ли гориво? — попита Клайв.
— Много.
— Покажи го.
Очите на мъжа отново се превърнаха в цепки.
— Май на никого не хващате вяра, както виждам. — После показа на Клайв резервоара за гориво и пъхна в него маркиран стоманен прът. Резервоарът бе почти пълен. — Добре. Ще тръгваме ли?
— Ще ви се обадим.
— Кога?
— Утре.
— Утре може и да не съм тук — ухили се мъжът. — Има много други красиви жени, които не искат японците да ги изнасилват.
— Утре — повтори Клайв.
Тръгнаха обратно покрай железопътната линия.
— Какво мислиш? — попита Франсин.
— Мисля, че е мошеник и контрабандист. Мисля обаче също, че лодката му ще измине с лекота това разстояние. Според мен, Франсин, трябва да приемем. Ще му платим половината пари, когато стъпим на борда. Другата половина — при пристигането в Ява.
— Наистина ли смяташ, че трябва да заминем?
— Да, и то колкото се може по-скоро — отвърна той сериозно.
Тя не му отвърна. Главата й бе изпълнена с мисли. Малкото черно корабче я бе изпълнило с възбуда. Какво обаче разбираха и двамата от кораби? Можеха ли да доверят живота си на „Лотосов цвят“? Можеха ли да се доверят на самия Лай, татуиран и с нахален поглед? По крайбрежието можеха да се намерят хиляди като него. Нямаха обаче време да разпитат всичките, докато попаднат на човек с приятно лице. Това беше изход. Единственият, който им оставаше.
Сякаш за да я убеди в правотата на последния извод, от хълма Танглин се разнесе поредица взривове. След по-малко от час японските бомбардировачи и изтребители бяха нападнали отново казармите. Чу се и взривът на бомбите, падащи по-надалеч, в центъра на града. Последваха го изстрелите на британската зенитна артилерия.
Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. В парка „Спотисуд“ се огледаха с надеждата да зърнат рикша, който да ги откара до улица „Попая“. Франсин бе в странно състояние. Струваше й се, че през последните няколко дни е започнала един съвършено нов живот. Всичко, което й се бе случило в предишните години, й изглеждаше нереално, сякаш се отнасяше за друг човек, живял в друг свят.
Съзнанието й се бе съсредоточило с нарастваща яснота върху малкото и все по-свиващо се пространство, което обграждаше нея, Клайв и Рут. Всичките й сетива бяха изострени. Не й се искаше да напуска това прекрасно убежище. Мисълта, че ще трябва да напусне Сингапур, я изпълваше със съжаление. Сякаш знаеше, че нищо в нейния по-нататъшен живот няма да е така интензивно и пълнокръвно, като изживяното през последните няколко седмици.
Изживените тук дни изпълваха по-голямо пространство в живота й от годините, протекли преди тях. Всеки от тези дни бе изпълнен със силни вълнения. Със събития. С раждания и смърт. С огън и красота. Усещаше, че заедно с Клайв са станали част от историята, че са се озовали на върха на гребена на огромна вълна, която променяше съдбата на цели народи и държави. — Добре — чу собствения си глас. — Да тръгваме.
Успяха да погледнат за последен път Сингапур след две нощи, в петък, тринадесети февруари.
Лай бе настоял да изчакат свечеряването. Смяташе, че до заранта ще се е отдалечил поне на сто и петдесет километра от Сингапур и опасността да го открие японски самолет ще е по-малка. Четиримата, свили се върху малката клатушкаща се предна палуба на „Лотосов цвят“, проследиха с поглед как слънцето залезе над Сингапур. Неописуемата воня от трюма ги накара да останат на палубата, макар там опасността от шрапнели да бе по-голяма. Всички мълчаха. Така или иначе, нямаше какво да се казва. Всички имаха представа за кървавата баня, която очакваше обречения град.