За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Не твърдя, че времето работи в полза на оптимистите.
И изведнъж — Япония…
Не са толкова далече времето и денят, в които натоварих в същата тази кола на Киросава своята оръфана, картонена кутия и куфара — дочакал най-сетне въпросния български дипломат да си довърши събранието в посолството, та след няколко часа чакане да ме вземе от летището… От летището — в колата на Киросава. Оттам — на един от уеите, който ще ме въведе в Токио. Очаквам го това Токио с извесен страх, любопитство и неприязън… Страх — защото ме плаши всякаква прехвалена цивилизация. Зная, че в такъв един град, който не може да си преброи жителите, блъсканиците, грубостите и напрежението са в излишък… Любопитство защото какво ли не съм чул за това Токио и за това японско чудо. Неприязън — защото още отсега от колата на Киросава съм приготвил една чиста носна къпричка, с която да си затискам носа и да се опитвам да я използувам като газова маска против мръсния въздух, с който е известен Токио… Стискам я кърпичката и чакам моя придружител щом извади своята — аз одма да съм готов… Помия колега един бе минал преди две години през Токио и написа репортаж. Беше престоял един ден в Токио, на път за някъде, но репортажът си го биваше — беше силно разобличаващ японския капитализъм, имаше снимки, които пък показната докъде може да доведе човека хищническата експлоатация на природата. И снимка имаше на полицай, който регулира движението и на всеки половин час го сменят, защото, като подиша този замърсен въздух, ако не е с кислородна маска, направо пада на улицата от кислородния глад…
Пътуваме към Токио и си приказваме. Да вади човекът до мене кърпичката — не вади. Викам си: този като наближим центъра, където въздухът е най-мръсен, направо на маска ще мине. Слушам го като ми приказва и се озъртам — да видя къде си е скрил маската. Като не я виждам си казвам: японска работа — сигурно в определен момент сама ще изхвръкне отнякъде автоматически и ще се нахлузи на лицето му. Решавам да следя автомобилите, които идват срещу нас — те с противогази ли са. Не забелязвам такова нещо и това ме учудва…
Посрещачът ми забелязва, че се въртя като побоцван от осили… Не казва нищо, но е разбрал мислите ми — това става ясно почти веднага. Но човекът е дипломат — при това в Япония — и няма да започне така просташки разговора я. И той казва:
— Аз бях преди десетина години пак на работа в Япония. Трябва да ви кажа, че тогава Токио не беше като сега. Въздухът беше силно замърсен. Четири милиона коли. И камиони около един милион. И фабрики имаше много… И всичко това замърсяваше въздуха и вдигаше шум… Появиха се неврози, градът започна да се задушава. В истинския смисъл на думата. Не е ясно точно колко са жителите на Токио. Едни казват, че са петнадесет милиона, други ги изчисляват на осемнадесет. Колкото и да са — много са… И правителството взе мерки. И ето, вижте…
Какво да видя? Виждам, че навлизаме в тунел. Киросава включва фаровете, макар че вътре е добре осветено и без неговите фарове. Колегата натиска бутон — стъклото бавно се прибира в отвора си. Сега ще нахлуе непосима смрад. Нищо подобно не става. Въздухът е все така чист, както преди да свалим стъклото. Това направо ме смразява.
— Филтри — казвам аз като човек, който не може да бъде лесно гавнат.
— Никакви филтри — отвръща дипломатът. — Колите не изхвърлят замърсени газове.
— Че как?…
Той казва нещо на Киросава. Онзи натиска газта. Изравняваме се с друга кола. Дипломатът сваля стъклото откъм моята страна.
— Дишайте — ми казва той. — Наведете се към ауспуха на колата… Усещате ли нещо?…
Не отговарям, защото не вярвам на носа си.
— Това е положението. Нито един японски автомобилен завод няма право да произвежда и да продава коли без пречиствателни устройства. Струват триста-четристотин долара. Като си решил да си купуваш кола, ще дадеш още триста долара за устройството. Ако се открие, че една фирма продава автомобили без тази добавка, глобата е страшна. Може да се стигне дотам, че държавата да спре производството на завода. Японската държава реши ли нещо, не си поплюва…
— Значи вече няма полицаи с кислородни маски? — питам.
— Няма — отвръща той.
Пътуваме на свалени прозорци. Макар че е ноември, времето е меко, слънчево, въздухът е чист, като че не сме в Япония, а в махала Койчевцн, Тревненско…
— Такситата ги задължиха да минат на газ, защото те са почти половината от колите на Япония; така въпросът със замърсяването на въздуха откъм автомобилите се реши.