Крадец на време
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #26
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крадец на време». Краткое содержание книги:
Но заради създаването на първия наистина точен часовник в света започва надпревара с… ами с времето, в която се впускат Лу Цзе и неговия ученик Лобсанг Лъд. Защото този часовник ще спре времето. И това ще бъде само началото на всеобщите проблеми.
В „Крадец на време“ участват още и какви ли не второстепенни актьори, герои и злодеи, йети, майстори на бойни изкуства и Рони — петият от континента на Апокалипсиса. (Напуснал е бандата преди да се прочуят.)
— Толкова про-про-про… Толкова просто-сто ли-ли би-било-ло?
— Ето, проверих го — уверил го Уен.
— Работи ли, учителю?
— Да, струва ми се. — Уен станал. — Дай ми въжето, с което носиш наръчите дърва. И… и костилка от онези череши, които набра вчера.
Омотал разръфаното въже около барабана и хвърлил костилката във влажната пръст. Дръвчо отскочил по-надалеч.
— Виждаш ли онези планини? — попитал Уен и дръпнал въжето.
Барабанът се завъртял и не паднал, а забръмчал тихичко.
— Ами да, учителю — смирено отвърнал Дръвчо.
Наоколо на практика нямало друго освен планини. Всъщност били в такова изобилие, че не се виждали, защото си пречели взаимно.
— От колко време се нуждае един камък? — размишлявал на глас Уен. — Или морските дълбини? Ще го преместим… — плъзнал длан над размазания от въртенето силует на барабана… — където е необходимо.
Взрял се в черешовата костилка. Устните му помръдвали беззвучно, сякаш се мъчел да реши особено трудна главоблъсканица. После посочил костилката с дясната си ръка.
— Отдръпни се.
Предпазливо докоснал с пръст барабана.
Нямало друг звук освен пукота на разместения въздух и съскането на изпаренията, блъвнали от пръстта.
Уен огледал отдолу нагоре новото дърво и се засмял.
— Нали ти казах да се отдръпнеш?
— Аз… да слизам вече, а? — разнесъл се глас измежду отрупаните с цвят клони.
— Но по-внимателно — настоял Уен и въздъхнал, когато Дръвчо се сгромолясал сред дъжд от опадали цветчета. Накрая промълвил: — Тук винаги ще има цъфнали череши.
Лу Цзе подхвана полите на расото си и се втурна по пътеката. Лобсанг затича след него. От самите камъни наоколо сякаш се изтръгваше тънък хленчещ писък. Метачът заби пети до езерцето с шараните, по което се мятаха странни вълни, и свърна по сенчеста пътечка покрай едно ручейче. Излетяха червени ибиси…
Той се закова на място и се просна по лице.
— Легни веднага!
Но Лобсанг не можа да спре. Чу нещо да профучава с кънтене над главата му. Озърна се — последният ибис от ятото се запремята, смали се и изръси перата си, погълнат от бледосинкав ореол. Изкряка и изчезна с пукот.
Но не изчезна напълно. Едно яйце продължи полета му още секунда-две и се разпльока на камъните.
— Случайни изблици на време! — кресна Лу Цзе. — По-живо!
Метачът скочи на крака, устреми се към решетка от ковано желязо в отвесната канара пред него и с изненадваща сила я изтръгна от рамката й.
— Тук има малко падане, но ако се претърколиш при приземяването, няма да пострадаш — обясни, вмъкнал се наполовина в отвора.
— Накъде води това?
— Към Забавителите, разбира се!
— Но на послушниците е забранено да влизат там под страх от смъртно наказание!
— Ама че съвпадение — промърмори Лу Цзе, уловил се за ръба с върховете на пръстите СИ. — Защото смъртта ще те сполети и ако още се помайваш тук.
Пусна се и пропадна в тъмата. Миг по-късно прозвуча ругатня, напълно несъвместима с просветения дух.
Лобсанг се напъха в отвора, увисна замалко на пръсти, пусна се и се претърколи, когато стигна до пода.
— Добре постъпи — похвали го Лу Цзе. — Ако се съмняваш какво да правиш, избери живота. Оттук!
Излязоха в широк коридор. Тук шумът разтърсваше. Нещо механично сякаш се гърчеше в предсмъртни мъки.
Чу се хрущене, а миг-два по-късно много гласове се развикаха едновременно.
Няколко десетки монаси с дебели коркови шапки на главите над традиционните раса изхвърчаха накуп иззад ъгъла. Повечето врещяха. Малцината по-прозорливи си пестяха дъха, за да се отдалечат от опасността по-пъргаво. Лу Цзе докопа един, който започна да се боричка, за да избяга.
— Пусни ме, бе!
— Какво става?
— Разкарайте се оттук, преди да са се пръснали всички!
Монахът се изви, откопчи се и препусна след останалите.
Лу Цзе се наведе, взе паднал корков шлем и сериозно го подаде на Лобсанг.
— Здравето и безопасността на труда са много важни.
— Ще ме защити ли от нещо? — сети се да попита момчето, докато наместваше шапката на главата си.
— Всъщност не. Но когато намерят главата ти, завряна в ъгъла, вероятно ще я разпознаят. Влезем ли в залата, не пипай нищо!
Лобсанг очакваше да види величествена сводеста постройка. Хората тук говореха за Залата на забавителите като за някаква грамадна катедрала. Но в края на коридора се виждаха само синкави мътни пушеци. Едва когато очите му свикнаха с въртящия се сумрак, откриха и най-близкия цилиндър.
Беше тумбеста каменна колона с диаметър около три стъпки и висока към шест метра. Въртеше се толкова вихрено, че не се виждаше ясно. Във въздуха около нея проблясваха ивички сребристосиня светлина.