Жената в бяло

Тя каза името — частен приют, както разбрах от местонахождението му, частен приют, който не бе твърде далеч оттам, където я срещнах — и сетне с явно подозрение към начина, по който можех да се възползувам от отговора й, разтревожено попита отново:

— Вие не смятате, че трябва да ме върнат обратно там, нали?

— Повтарям отново — радвам се, че сте избягали, радвам се, че всичко се е наредило така добре, след като се разделихме. Казахте, че в Лондон имате приятелка, при която можете да отидете. Намерихте ли я?

— Да. Беше много късно, но едно момиче в къщата бе будно и шиеше и то ми помогна да събудя мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е моята приятелка — добра, мила жена, но не като мисис Феърли. Не, никой не е като мисис Феърли.

— Мисис Клемънтс ваша стара приятелка ли е? Отдавна ли я познавате?

— Да, на времето тя беше наша съседка, у дома, в Хампшър, обичаше ме и се грижеше за мен, когато бях малка. Преди години, когато ни напусна, тя записа в молитвеника ми адреса, на който щеше да живее в Лондон, и каза; „Ако някога изпаднеш в беда, Ан, ела при мен. Съпругът ми не е жив, за да каже не, нямам деца и ще се грижа за теб.“ Мили думи, нали? Предполагам, че ги помня, защото бяха мили. Малко са другите неща, които помня — твърде, твърде малко.

— Нямахте ли баща или майка, които да се грижат за вас?

— Баща? Никога не съм го виждала, никога не съм чувала майка ми да говори за него. Баща? Оо, боже! Предполагам, че е мъртъв.

— А майка ви?

— Не се разбирам добре с нея. Боим се една от друга и си създаваме неприятности.

Изпитват взаимен страх и си създават неприятности! При тези думи за първи път през ума ми мина подозрението, че може би майка й е лицето, изпратило я в приюта за душевноболни.

— Не ме разпитвайте за майка ми — продължи тя. — Предпочитам да говоря за мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е като вас: тя не смята, че трябва да се върна в приюта, и се радва, както и вие, че избягах оттам. Тя плака над моето злочестие и каза, че трябва да го пазим в тайна от всички.

Нейното „злочестие“? В какъв смисъл използуваше тази дума? В смисъл, който би могъл да обясни подбудата за написване на анонимното писмо? Или в смисъла, който можеше да се окаже онази твърде позната и твърде обичайна подбуда, накарала една жена да попречи анонимно на брака на мъжа, който я е съсипал? Реших да се опитам да разясня това съмнение, преди да сме говорили за каквото и да е друго.

— Какво злочестие?

— Злочестието да бъда затворена — отвърна тя и по всичко личеше, че въпросът ми я изненадва. — Какво друго злочестие може да има?

Твърдо реших да проявя настойчивост колкото се може по-деликатно и по-въздържано. От огромно значение бе да бъда напълно сигурен във всяка стъпка от разследването, в което сега напредвах.

— Има и друго злочестие — започнах, — което може да сполети жената и от което тя може цял живот да страда и да бъде опозорена.

— Какво е то? — попита нетърпеливо тя.

— Злочестието да повярва съвсем невинно в собствените си добродетели и в привързаността и честта на мъжа, когото обича — отговорих аз.

Тя ме погледна с непресторената обърканост на дете. Ни най-малко смущение или промяна на цвета, ни най-слабата следа от съзнанието за някакъв таен позор, който би могъл да излезе наяве, не се появиха на лицето й — по лицето, което издаваше всяко друго чувство с такава прозрачна яснота. Каквито и думи да изречеше, нямаше да ме убедят така, както изразът и държането й ме убедиха, че предположението ми за подбудата да напише писмото и да го изпрати на мис Феърли бе изцяло погрешно. Това съмнение във всеки случай сега бе отхвърлено, но с премахването му се откриваше нова посока за подозрение. Писмото, както ми бе потвърдено с положителност, сочеше сър Пърсивъл Глайд, макар и да не се споменаваше името му. Тя трябва да е имала някаква много сериозна причина, произхождаща от някакво дълбоко чувство за оскърбление, за да го разобличи тайно пред мис Феърли по използувания от нея способ, и тази причина, няма съмнение, не бе свързана със загубата на невинността й или с характера й. Каквато и злина да й беше причинил, тя не бе от такова естество. От какво естество можеше да бъде?

— Не ви разбирам — каза тя, след като очевидно се мъчеше, и то напразно, да открие значението на последните ми думи.

— Нищо, нищо — отвърнах аз. — Да продължим с това, за което говорехме. Кажете, колко време останахте при мисис Клемънтс в Лондон и как дойдохте тук?

— Колко време? — повтори тя. — Бях при мисис Клемънтс до преди два дни, когато заедно дойдохме тук.

— Живеете в селото, така ли? — казах аз. — Странно, че не съм чул за вас, макар и да сте тук само от два дни.