Златната гривна

— Скъпа мисис Сейнт Ор — Нети поднесе ръката й до своите устни, — простете ми детинската постъпка. Сигурно това е, защото съм още твърде слаба след болестта и трудно сдържам сълзите си, но вие ми простете.

— Сега пък измисли друго! Хайде да не говорим повече за това. — Мисис Сейнт Ор стана и се опита да изглежда весела. — И двете сме неразумни и се тревожим без причина.

При тези думи тя се приближи до прозореца и се загледа разсеяно към плаца.

— Виж! Погледни натам, това е мисис Пейтън. Така бързо тича насам без шапка и с развети коси… Нещо важно се е случило.

Тя бързо отиде да я посрещне на вратата. По стълбището вече кънтеше гласът й:

— Елси, миличка, нашите си идват!… Вече са съвсем наблизо!

И младата жена връхлетя запъхтяна в стаята.

— Погледнете сами — каза тя, като приближи до прозореца и посочи нещо в прерията.

Мисис Сейнт Ор дълго се взира надалече и най-сетне успя да различи две мънички фигурки, които бързо се приближаваха. Тя веднага позна двете хрътки на своя мъж, които той и този път бе взел със себе си. Радостен вик се изтръгна от гърдите й.

— Имаме известия, известия! — не се сдържаше тя, като обви с ръце шията на Нети.

— Известия? Откъде?… — без да може да разбере каквото и да е, попита бледата девойка.

— Истина е, мила моя, нашите хрътки си идват. Мъжът ми винаги ги изпраща с писмо до мен, когато е решил да се завърне във форта.

През това време хрътките вече прескачаха фортовия ров. Те сякаш летяха по земята, когато минаваха през плаца. След миг бяха пред къщата. Мисис Сейнт Ор отвори прозореца.