Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
Клавдия препрочете какво беше написала. Една дума привлече вниманието й — „маски“. Тя я подчерта. Ами ако Теодор, разсъждаваше тя, не бе смъкнал маската от лицето на единия похитител, а беше разпознал самите маски? Почувства лека тръпка на вълнение. „Разбира се“, прошепна и погледна през прозореца. Театралните маски са много скъпи, особено онези, които покриват цялото лице и главата. Дали Теодор не бе разпознал маски, които са собственост на определена трупа или се продават в определен дюкян? Клавдия стана, излезе от библиотеката и седна под едно сенчесто дърво отвън. Спомни си времето, когато самата тя беше актриса: всички много старателно пазеха маските, защото те бяха тези, които правеха драмата. Дали маските бяха купени или водачът на похитителите е наел актьорска трупа да извършва престъпленията? В мислите си Клавдия пак се върна към своята трупа. Много от участниците в нея имаха доста за криене и човек можеше да ги наеме не само да представят пиеса, но и за всичко друго, което един богат покровител би пожелал. Всъщност Клавдия точно затова се беше върнала в Рим: собственикът на трупата се беше разорил, а актьорите започнаха да се наемат за поръчки, които тя не бе в състояние да приеме.
От другата страна на добре подстриганата морава един паун крачеше важно с разперена опашка и перата му отразяваха слънцето като обсипано с разкошни скъпоценни камъни ветрило. „Теодор беше такъв, прошепна тя, цял в пъстри шарки и съвсем мъничко същност, но каква е същността в този случай?“ Когато се върна в библиотеката, тя се засмя: ръкописът й беше пипан. Старият библиотекар несъмнено се бе завъртял насам да види какво пише. Клавдия обаче често използваше свой собствен тайнопис, който никой друг не можеше да разбере; понякога се ядосваше на себе си, защото дори самата тя не можеше да го разчете, но не и сега. Трябваше да запомни маската! Седна, взе перото и продължи да пише.
Трето. Смъртта на ветераните. Трима бяха убити: един в стаята си, двама на улицата; убиецът без съмнение беше жена, проститутка, блудница. Старите войници бяха уязвими; бяха бдителни, но една хубавичка жена е друго нещо. Клавдия си представи как убийцата се гушва в тях, мъжът я прегръща и се открива за бързия удар с камата в стомаха. Изненадата и болката вероятно го принуждават да падне на колене, после убийцата се промъква зад него, дръпва главата му нагоре и прерязва гърлото, преди да поругае по ужасен начин тялото. Клавдия беше сигурна, че убийствата са свързани със случилото се в британския север преди осемнайсет години; с бойния отряд на пиктите, избит в укреплението, със Златната дева и съперничеството между Статил и Постул. Но какво беше станало, че да призове духовете от миналото? Какво беше видял Петилий? Защо бе поискал отново да се срещне със стария военачалник? Да му каже нещо поверително? Нещо тайно? Но защо не го беше споделил с другарите си? Разбира се! Клавдия вдигна очи. Всички тези ветерани бяха изплашени. Военачалникът Аврелиан бе посочил сърцевината на проблема. Постул беше римски офицер, изоставен от собствените си хора, за да бъде убит; за такова отвратително престъпление те заслужаваха да бъдат разпънати на кръст или да бъдат наказани с друга ужасна смърт. Дали Петилий не беше видял нещо или някого на онази среща и не бе разбрал, че тайната им вече не може да бъде така грижливо пазена, както са мислели? Може би затова не е споделил нищо с другарите си, а е поискал среща с Аврелиан? Клавдия известно време остана така, като препрочиташе написаното и обмисляше видяното и чутото. После се върна в съзнанието си в кръчмата „Магариците“ и пак взе перото.
Четвърто. Света Фулгенция — откъде се бе взело тялото й? Клавдия знаеше достатъчно за християните и колко голямо значение отдават на чудесата. Беше чувала различни разкази за тела, намерени в катакомбите, и особено на млади жени, убити и погребани преди Миланския едикт, когато Константин бе издал декрета за веротърпимостта. Сега част от тези гробове бяха отворени и според мълвата някои от телата в тях не били разложени — верен знак за Божията милост. Не беше ли този труп един от тях? Клавдия се съсредоточи върху онова, което бе научила. Тялото е било погребано с монети от времето на Диоклециан върху клепачите, по тях можеше да се съди, че жената е умряла преди девет или десет години. Била е погребана на онова място в градината, със сигурност не от Полибий, който тогава не е бил собственик на кръчмата. Апулей, този сериозен мъж, твърдеше, че тялото е единствено по рода си заради своя външен вид и състояние. И все пак, ако Фулгенция е била момиче от околностите на града и е била доведена в Рим, за да я разпитат и убият, защо не са я погребали в гробището край Виа Апиа, където тялото й никога нямаше да бъде намерено? Или защо, както се е случвало с мнозина, не е била хвърлена в Тибър, или не са я погребали някъде из запустелите земи край Рим?