Опалите на Нефертити
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Опалите на Нефертити». Краткое содержание книги:
Авторът е написал около 35 приключенски романа и повести, значителна част от които свързани с приключения сред лъвове и всякакви други диви животни. Всъщност, Петър Бобев е най-талантливият автор на приключенски юношески романи, успял да запази книгите си от идеологически или левичарски уклони, което гарантира, че още много, много дълго ще бъдат търсени и ценени.
Следотърсачът се спря пред стръмна скала, тъкмо такова неудобно място, което европеец не би избрал, ако е решил да се измъкне от водата. Острият му поглед зърна откъде се бе откъртило късче от канарата, на което бе стъпвал човек. Съвсем пресен лом, в който се бе запазила влагата от мокрия крак.
Двамата се изкатериха върху скалата. Там следите станаха по-четливи. Избърсаният прах върху равния камък, смачканите лишеи, разместеният каменен трошляк в пукнатините — всичко беше тъй ясно за опитния следотърсач, сякаш виждаше хората, които бяха минали оттук преди малко. Бяха същите дири, които бе видял в лагера, същите, които бе открил около блъснатата отгоре им каменна грамада. Зрителната памет на австралийците е невероятна. Те запомнят подробности от човешките и животинските стъпки, които им позволяват само по отпечатъка на малкото пръстче да определят кой и кога е минал. Ето това стъбълце, което се изправяше пред очите му, е било стъпкано съвсем наскоро. Бурамара знаеше точно колко време е нужно, за да се надигне всяка трева, свежа или суха. Той не можеше да изрази това си знание във време, в часове и минути. Най-трудното за аборигените е да се оправят с часовника. Но то в техния свят съвсем не е било нужно. Те са имали само чувството, някакъв природен часовник, който им е подсказвал могат ли да догонят жертвата, която е оставила следите. Ако е нямало смисъл, те са я изоставяли. Но Бурамара не изостави целта си. Тялото му се изопна като ловджийско куче при стойка. Ноздрите му се разшириха още повече, очите му потънаха по-дълбоко под очните дъги, устните му се свиха в права рязка. Крум Димов знаеше. Сега Бурамара „четеше“ тежък текст, решаваше сложна задача, при която цялата му жизнена енергия се бе съсредоточила като фокус в черните присвити очи.
Той тръгна отново, тоя път не тъй уверено, като се озърташе и хвърляше погледи встрани. Пред него отстъпваха не непохватни белокожи, които оставят такива натрапващи се следи, каквито може без труд да различи всяко чернокожо дете, а хитри, опитни синове на пустинята. Без да го признае гласно, Бурамара го почувствува в себе си — по-опитни и от него самия. Едра пот изби по челото му при мисълта за непосилната борба, която му предстоеше — тая невидима схватка при разчитане дирите от един обигран следотърсач и заличаването им от други още по-обиграни бегълци. Сега от неговото умение зависеше животът на Мария и спокойствието на приятеля му Крум. Такава тежка отговорност до днес не се бе стоварвала, върху яките му плещи. Или може би само веднъж преди това. Тогава, отдавна, в миналото, което искаше, а не можеше да забрави. Когато и в неговия живот имаше смисъл — Джен, дъщерята на фермера. Джен, която приличаше на Мадоната. Заради която сега той не влизаше в църква. Защото когато погледнеше иконата на Богородица, устните му неволно пошепваха сами със сълзи: „Джен!“ Той не разчиташе на взаимност. Стигаше му да знае, че съществува, че я вижда. Тя може би не подозираше нищо. Бе добра с него тъй, както беше с всички. Нямала бе щастие Джен, нямал бе щастие Бурамара. Влязла бе в стаята, когато крадецът отварял касата на баща й. Изненадан, за да не бъде познат, я бе убил. Едно такова нелепо убийство! Оттогава небето над Бурамара беше черно. Небе без слънце…
Крум прекъсна тъжния му спомен.
— Кажи нещо! Какво виждаш?
Той се върна бързо в действителността.
— Тук са накарали мис Мария да ходи сама. Ето отпечатъците на обувките й! И следите пак се делят. Едни на юг, други на запад. Тя е отишла на юг.
— Бързо след нея! — задъха се от нетърпение Крум. — Другите не ме интересуват.
Скалата свърши, натрошена в едър чакъл, после неусетно преля в плътна глина, върху която се белееше дъното на пресъхнало езеро, застлано с пласт сол и гипс. Снегът на пустинята — тъй го наричат със зла ирония пътешествениците. Гладък и бляскав. По-гладък от бетонна писта. Върху солената настилка на огромното езеро Ейр са постигнати световните рекорди по бързина с автомобил. Солта, напечена от слънцето, заслепяваше очите. Над повърхността й трептеше мараня. Нажеженият въздух сякаш вреше. През него се виждаше как планината се спуска във вълнисти дипли надолу, за да се слее с пустинята, над която се носеше мътен облак прах. Между червените дюни сивееха обрастванията на скреба, които още повече подчертаваха безжизнеността на пейзажа. Тук-там сред пясъците стърчаха разядени от ерозията, но още недоразрушени камени образувания, подобни на огромни гъби или колони. Някъде там се процеждаше в пясъчния океан водата на потока, в ясно видима сухоземна делта.