Луна и грош

Не вярвах, че Стрикланд се е влюбил в Бланш Стрьове. Не вярвах, че е способен да обича. Това е чувство, в което нежността заема съществено място, а Стрикланд не изпитваше нежност нито към себе си, нито към другите; в любовта има и усещане за слабост, желание да защитиш, стремеж да правиш добро и да даряваш радост — ако не е самоотричане, любовта е поне удивително добре прикрита себичност. В нея съществува и известна мяра свян. Това обаче не са качества, които притежаваше Стрикланд. Любовта е всепоглъщаща, тя преобразява любимия; и най-благоразумният, даже и да съзнава, не може да повярва, че любовта му някога ще умре, тя въплъщава неговите илюзии и това, че го разбира, не променя нещата — той обича своята илюзия повече от самата реалност. Тя прави от човека нещо повече от това, което е, и в същото време — нещо по-малко. Той престава да бъде самият себе си. Вече не е личност, а нещо, инструмент на една воля, чужда на неговото аз. Любовта никога не е напълно лишена от сантименталност, а от всички, които познавам, Стрикланд бе най-малко склонен към тази слабост. Не можех да повярвам, че той някога ще се остави да попадне в плен на чувството, наречено любов; никога не би понесъл чуждо иго. Знаех, че е способен да изтръгне с корен от сърцето си всичко, изпречило се между него и онази непонятна и ненаситна жажда на духа му, подтикваща го вечно към неизвестното, макар с големи мъки, които да го оставят съкрушен и обезкръвен. Ако съм успял да предам сложното впечатление, което остави у мен Стрикланд, няма да бъде дръзко да кажа, че той бе едновременно и твърде велик, и твърде нищожен за любов.

Но предполагам, че всеки изгражда понятието си за любовта според своя начин на мислене и затова то е различно у отделните хора. Човек като Стрикланд сигурно би обичал по своему и затова безполезно е да се опитваме да анализираме неговото чувство.