Денят на Апокалипсиса

Мич закрачи напред-назад пред останалите четирима. Никой от тях не дръзна да вдигне очи и да го погледне. Знаеше, че ушите им още пищят от мощния гръм на 45-калибровия пистолет и затова извика на арабски:

— Кой иска да бъде следващият?

После нареди на Урда да повтори думите му на пущу. Започна да говори за Сират — мостът над Ада, по който минаваха всички мюсюлмани, за да видят дали ще отидат в Джанах или Рая. Дори им цитира редове от Корана, в които се заклеймяваше убийството на невинни цивилни. Разкрещя се, напомни им, че трябва да бъдат пречистени, за да ги приемат в Рая. Изстрелваше цитат след цитат, за да разклати фанатичната им вяра, че наистина са мъченици-смъртници, и заслужено ще отидат на небето.

Викаше право в ушите им, заплашваше ги, че ще прекарат остатъка от дните си в безкрайни мъчения. После им предложи начин да изкупят вината си. Шанс да се пречистят и да преживеят катарзис. Когато свърши, беше време пленниците да се разделят и да започне да ги разпитва един по един.

Телохранителите на Урда се върнаха в склада и замъкнаха трима от мъжете навън. Вътре остана само посоченият от Рап. Той беше най-младият от групата и единственият, разпознал ликвидатора от ЦРУ. Рап дори не знаеше името му. А нямаше да е лошо да има представа кой е и какъв ранг заема, с какво се е отличил, за да знае къде да приложи повече натиск.

Рап взе две празни кофи и ги обърна с дъната нагоре. Когато застана зад пленника, онзи потрепери. Това беше добър знак. Американецът го сграбчи и рязко го сложи върху едната кофа, а сам седна на другата, на половин метър от него. Погледна го в очите. Безжизненото тяло на ал Хури лежеше до тях, кръвта се лееше от главата му и образуваше локва в краката на пленника. Нагледен пример как можеше да завърши разпитът.

За пръв път Рап подробно огледа лицето на непознатия. Разбира се, и той имаше брада, но на вид не приличаше нито на арабин, нито на персиец. Младежът приличаше на афганистанец или пакистанец. Най-вероятно беше на около двайсет и пет години.

— Говориш ли английски? — попита го той.

Пленникът остана с наведена глава.

— Да — отвърна тихо.

Отговорът казваше повече, отколкото човек би си помислил. В Афганистан и в Пакистан беше нещо обичайно английският да се учи като втори език, но не и в планинския район. Това означаваше, че младежът очевидно е дошъл от голям град.

— Как се казваш?

— Ахмед.

— Фамилията ти как е?

Пленникът премълча.

— Това е само име — притисна го деликатно Рап. — Ти нали знаеш моето.

— Халили — отговори непознатият колебливо.

— На колко си години?

— На деветнайсет.

Рап се изненада. Този беше доста млад. Тежкият живот караше хората тук да изглеждат поне с десет години по-стари. Погледна към Урда и му направи жест, все едно че се обажда по телефон. Урда кимна и излезе. Мич се съмняваше, че ще открият нещо за деветнайсетгодишен тийнейджър в тяхната база данни, но си струваше да се опита.