Суперкомандос

В небето над мен се мярна самотно светещо петънце.

Засякох бягащия силует на другия тротоар и се отблъснах от бордюра, като мислено ругаех импулса, заради който отхвърлих предложението на Банкрофт да ме въоръжи. От такова разстояние спокойно можех да откъсна краката на монголеца с лъчев пистолет. А сега тичах след него и търсех в дробовете си сила да скъся отново дистанцията. Дали нямаше начин да го стресна, за да се спъне?

Не стана точно така. Сградите отляво отстъпиха място на бунище с разнебитена ограда. Монголецът пак се озърна и допусна първата грешка. Спря, хвърли се върху оградата, която изпращя под тежестта му, и се преметна в мрака отвъд. Последвах го със зловеща усмивка. Най-сетне имах предимство.

Може би се надяваше да ме заблуди в тъмното или очакваше да си навехна глезен по неравния терен. Но емисарските навици мигновено разшириха зениците ми и светкавично пригодиха стъпката към издатините и ямите, а неврохимията прибави допълнителна скорост. Обкръжението се носеше призрачно покрай мен както в съня с Джими де Сото. Ако разполагах с още сто метра, щях да догоня онзи приятел, стига и той да не бе снабден с нощно зрение.

В крайна сметка бунището се оказа по-малко, но все пак, когато стигнахме до оградата отсреща, бях възстановил предишната дистанция от десетина метра. Монголецът се изкатери по телената мрежа, скочи оттатък и побягна, докато аз още се изкачвах, но сетне изведнъж сякаш се спъна. Пъргаво се преметнах през върха на оградата. Той обаче навярно чу приземяването ми, защото се извъртя още преди да бе заредил докрай предмета в ръката си. Дулото се вдигна нагоре и аз отскочих с плонж към улицата.