Зелени години

В кухнята цари тишина. Чува се само тракането на часовника, разгръщането на страниците, неспокойното мърдане на татковия стол… и разбира се, забравих тракането на мамините куки — свършила работата си в килера, сега тя плетеше шалче за Адъм. Каквото и да плетеше, то винаги беше за Адъм.

В девет часа се връща Кейт, не влиза в кухнята, а направо от входа отива в стаята си. Боже господи! Сигурно греша. Струва ми се, че тя тананика, тананика малък откъс от мелодията на Джеми.

След половин час мама многозначително ме поглежда. Слагам учебниците настрана, много внимателно, да не се ударя в нещо и да не раздразня татко, отивам в малката, отделена със завеса стаичка и започвам да се събличам. Страшно съм гладен, струва ми се, че векове са минали откак пих чай и изведнъж ме обзема вълчи апетит, замечтавам за комат хляб и сладко от ревен. Една бяла коричка, о, една чудесна бяла коричка! Без съмнение мама би ми дала, но да я моля в такъв късен час е немислимо. Коленича, казвам молитвата и после се озовавам в леглото. През тънката завеса чувам спокойния пулс на дома, който ме е приютил — мама и татко си разменят по някоя дума, шумоли страница, шурти кранът в банята, някой стъпва над главата ми.

Понякога лежа буден, загледан в бледия таван и в просъница чувам как Мърдок се качва горе, а там, в кухнята започват онези дълги разговори на тих глас между мама и татко преди да си легнат. До мен в стаичката достигат неясно изречени думи: „ардфилънското хигиенно общество… поканило татко да изнесе доклад по въпроса за предаването на отпадъците… колко е платила днес за говеждото? Какви цени!… Никакво ходене на море тази година… по-добре парите да се вложат в строителното дружество, и когато мама нежно моли, той казва: Е, може би догодина, ако Адъм «напредне» или ако повишат татко в службата… Междувременно трябва да се пести… да се пести… да се пести…“

Но аз вече не се учудвам, свикнах с татковата пестеливост, тази поглъщаща всичко страст, която с всеки изминат ден добиваше сякаш все по-голямо надмощие над него, заставяше ума му да измисля начини за нови икономии, придаваше му вид на аскет, който винаги и от всичко се отказва, тласкаше мама към безкрайни домакински и кулинарни хитрости. Мама би желала да пазарува от „хубавите“ магазини, например от „Доналдсън“ или „Брюс“, чиито огромни стъклени витрини вечно са я примамвали. Ако й дадат продукти, тя е отлична готвачка — палачинките й (в онези редки случаи, когато имаше излишни яйца), бяха наистина чудесни. Тя с радост би ни готвила хубави ястия. Но погледне ли черното си портмоне, обикновено отстъпва пред ечемичения хляб и ме изпраща в магазина на Дърган във Венел да купя кокали за едно пени („И го помоли да остави малко месо по тях, скъпи“), после пак в онзи беден квартал в магазина на Лоугън за моркови и ряпа на стойност половин пени общо — на прост английски това значи по един фартинг за всяко от тях. Бедната мама! Миналия понеделник, когато счупи новия похлупак, слагайки го на газената лампа в антрето (това беше винаги деликатна операция), тя даде воля на сълзите си.