Пъклена кръв

Откъсна поглед от тавана и насочи вниманието си към единствената друга украса в помещението. В средата се издигаше бял олтар. Върху него бе сложен сребърен потир. Допирът на среброто изгаряше и стригои, и сангвинисти. Пиенето от сребърен съд засилваше болката на сангвиниста, а с нея и покаянието при приемането на осветеното им вино.

Устните ѝ се изкривиха в презрителна усмивка.

„Как могат тези глупци да следват Бог, изискващ такива безкрайни страдания?“

Бернар се обърна към нея.

-      Ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Тук. В това помещение.

Тонът на Елизабет беше студен, думите - прости.

-      Първо плати цената.

-      Знаеш, че не мога да го направя. Това би било ужасен грях.

-      Но е правено преди. - Тя докосна гърлото си и си спомни зъбите, разкъсващи плътта ѝ. - От вашия Избран. От Рун Корза.

Бернар извърна поглед.

-      Той беше млад, нов в ордена - рече с по-тих глас. - Поддаде се в момент на похот и гордост. Аз не съм толкова глупав. Правилата са ясни. Ние никога...

-      Никога? - прекъсна го тя. - Откога тази дума е станала част от речника ти, кардинале? Ти наруши много правила на ордена си. И го правиш от векове. Да не мислиш, че не го знам?

-      Не си ти онази, която ще ме съди - рязко отвърна той. Личеше си, че започва да се разгорещява. - Единствено Бог може да ме съди.

-      Тогава Той ще съди и мен. - Босите ѝ стъпала вече я боляха от студа, но тя се държеше. - Защото по Негова воля съм тук сега, единствената, която има това знание. Истина, която можеш да получиш, стига да платиш цената.

В очите на Бернар се мярна несигурност.

Тя се възползва от момента и го притисна още по-силно.

-      Щом твоят Бог е всезнаещ и всемогъщ, защо ме е поставил пред теб като единствен притежател на знанието, което търсиш? Може би това, което искам от теб, е по Негова воля?

Инстинктивно разбра, че е отишла една крачка по-далеч от необходимото - прочете го в чертите му, които изведнъж станаха по-сурови.

-      Как смееш да тълкуваш волята Му, паднала жено? - Той я изгледа намръщено; думите му я принизяваха до нивото на жените, които продават телата си за пари.

„Как смееш!“

Тя зашлеви надменната му физиономия, размазвайки кръвта си по кожата му.

-      Не съм паднала жена. Аз съм графиня Батори Екшед, с кралско потекло, което може да се проследи от векове. И няма да позволя да бъда очерняна по такъв начин. Особено от теб.

Отговорът му бе мълниеносен. Юмрукът му се стовари върху нея. Елизабет залитна назад, лицето ѝ затуптя. Тя бързо се окопити и се изправи сковано. Усети вкуса на кръв в устата си.

„Отлично“.

-      Тук си изцяло в ръцете ми - отсече той.

Елизабет облиза устни, като ги навлажни с кръвта си. Знаеше, че той вече надушва прясната кръв, която засъхваше по бузата му. Забеляза как ноздрите му леко се разширяват, разкривайки животното в него, чудовището, спотайващо се зад маската.

Трябваше да освободи този звяр от оковите му.

-      Какво можеш да ми сториш? - предизвикателно отвърна тя. - Толкова си слаб, че не можеш дори да ме убедиш да ти помогна.