Изчезналият герой

Пайпър опита да отговори, но увереността й изчезна. Та какво можеше да предложи тя. Не беше нито добър боец, нито планираше или майстореше различни неща. Можеше само да забърква каши и от време на време да убеждава хората да вършат глупости. Освен това беше лъжкиня. Трябваше да иде на мисията не заради Джейсън, а за да може да предаде всички тук. Чу отново гласа от съня си: „Подчини ни се и може и да те оставим да живееш“. Как можеше да я поставят пред такъв избор — да спаси баща си или да помогне на Джейсън?

— Е — каза самодоволно Дрю, — това решава всичко.

Внезапно всички ахнаха. Погледите се насочиха към Пайпър, все едно бе избухнала. Зачуди се къде ли е сбъркала. Но после осъзна, че около нея блести червено сияние.

— Какво? — не разбра тя.

Хвърли поглед над главата си, но там не се бе появил горящ символ като този над Лио. Сетне погледна към себе си и изпищя.

Дрехите й… какво, за бога, носеше? Мразеше рокли! Нямаше рокли. Но сега бе облечена в красива бяла рокля без ръкави, стигаща до глезените й, с деколте, толкова дълбоко, че бе възмутително. Елегантни златни гривни опасваха ръцете и. Невероятна огърлица от кехлибар, корали и златни цветя блестеше на гърдите й, а що се отнася до косата…

— Какво става? — попита тя.

Смаяната Анабет посочи към кинжала на Пайпър, който сега бе излъскан и блестеше, увиснал на златна верижка от едната й страна. Пайпър не искаше да го изтегли. Беше уплашена от това, което щеше да види в отражението. Но накрая любопитството й надделя. Тя извади Каторпсис и се огледа в лъскавото метално острие.

Косата й бе съвършена — бляскава дълга и шоколадовокафява със златни панделки, падащи по раменете й. Дори носеше грим, и то така, както самата Пайпър никога не би могла да си го постави — с меки, едва забележими цветове нежни сенки, които правеха устните й по-червени и придаваха различни цветове на очите и.

Тя бе… тя бе…

— Красива — възкликна Джейсън, — Пайпър, ти… ти си…

При други обстоятелства това признание щеше да е най-щастливият миг в живота й. Но сега всички я гледаха като някакъв изрод. Лицето на Дрю бе пълно с ужас и погнуса.

— Не! — изпищя тя. — Невъзможно!

— Но това не съм аз — възрази Пайпър, — аз… не разбирам.

Кентавърът Хирон прегъна предните си крака и се поклони пред нея, а всички лагерници последваха примера му.

— Слава на Пайпър Маклийн — каза мрачно Хирон, сякаш говореше на погребението й, — дъщеря на Афродита, дамата на гълъбите и богиня на любовта.