Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Невзат се засмя.
– Да му се не види, Али… Как можа да забравиш? „Престъпление и наказание“, шедьовърът на Достоевски.
Ето че пак стигнахме до Достоевски… И само той ли? Тук беше и „Завоевателя“ на Бабингер, точно както в спалнята на Нюзхет… Нямаше съмнение, че след малко ще се изтърси и Фройд… Не се задълбочих, трябваше да се включа в разговора.
– Страхотен роман… А Разколников е интересен типаж…
Мургавото лице на Али светна.
– Да, тъкмо той… Но според мен не е герой, а слабохарактерен…
– Съвестен, да речем…
Полицаят на средна възраст, поправящ думите на подчинения си, беше забол поглед в мен. Дали не искаше да каже, че съвестните хора веднага си признават престъпленията? Али ме гледаше внимателно също като него. Мисля, че се опитваха да ме подтикнат към самопризнания. Като лошото и доброто ченге в американските филми, само че тия двамата насреща ми играеха по-съвършена и сложна пиеса. Но нямаше да е толкова лесно. Щяха да разберат, че не могат да си играят с Мющак Серхазин на котка и мишка.
– Според мен също е по-правилно да се каже съвестен – престорих се, че подкрепям главен комисар Невзат. – Как човек може да продължи да живее, след като е убил? Сякаш нищо не се е случило… – но понеже и двамата замълчаха, зададох въпроса, който ме интересуваше:
– С какво мога да ви бъда полезен? За кражбите ли става дума?
През погледа на опитния полицай премина едва забележима искра.
– Какви кражби?
– В квартала ни се завъртя банда обирджии… Нямаше ненасилена врата… – и разиграх колебание. – Ама вие май не идвате за това?
– Не – отговори по-възрастният. – Ние сме от криминалния отдел…
Стоеше точно насреща ми така, че да не изпусне и най-малкото движение. Подчиненият му Али ме наблюдаваше отстрани, та да забележи пропуска на началника си. Като двама опитни ловци ме бяха заобиколили и чакаха да допусна грешка, за да ме сграбчат. За миг се обърках. В главата ми прокънтя истеричният глас на мъжа от огледалото в банята:
„И двамата знаем, че си слаб… Безхарактерен…“
Май беше прав, нямаше да се измъкна от тази история. Още малко да се откажа, когато героят или дяволът в мен рече: „Не, покажи им какъв си.“
Това опасно предизвикателство, идващо от криещия се в дълбините на душата ми и рядко излизащ наяве герой или дявола, с когото до снощи не бяхме в много близки отношения, ми се понрави…
– Криминален отдел ли – ококорих се. Изненадата в гласа ми беше поне колкото изписаната на лицето ми. – Случило ли се е нещо?
Опитният полицай ми посочи креслото, от което беше станал току-що.
– Заповядайте, седнете, ако желаете.
Супер! Значи, започваха да ми вярват. Опасяваха се, че лошата вест ще ме потресе.
– Не, няма защо… – и ги погледнах очаквателно. – Какво става?
– Познавате ли Нюзхет… Нюзхет Йозген – запита безизразно, безчувствено, все едно казваше хич не ми пука за теб, младият полицай…
Вдигнах вежди.
– Естествено, познавам я… – и преди да попитат, отговорих на въпроса, който ги гризеше. – Вчера говорихме по телефона. Всъщност днес щяхме да се виждаме…
Днес щяхме да се виждаме, това пък откъде изскочи? Ах, глупако Мющак, ах! Не биваше толкова да се вживявам в ролята си. Какво щях да отговоря, ако ме попитаха защо щяхме да се виждаме?
– За какво говорихте вчера?
Уф! Пропуснаха го… Обаче не биваше да отговарям на този въпрос. Трябваше да изглеждам така разтревожен, че да не го покажа.
– Защо питате? Какво се е случило?
Проницателният полицай отмести поглед от мен, но само за миг, докато поясняваше, и отново започна да ме проучва. Опитваше се да разбере реакцията ми.
– Съжалявам, господин Мющак… Съжалявам, но госпожа Нюзхет е мъртва…
Леко отметнах глава, затворих очи и отпуснах долна челюст.
– Мъртва ли? Че как?
– С остър предмет, забит в шията и… – каза Али, като да обясняваше, че е излязла, облечена в зеленото манто. – Някакъв психопат я намушкал в гърлото… Едничък удар…
Когато бях малък, баба ми разказваше една приказка. Как принцът забил сабята си в гърлото на седемглавия змей, за да отсече най-голямата глава, а змеят проговорил:
„Много ме боли, забий я отново, та да умра по-лесно.“
Но принцът знаел, че ако удари повторно, змеят ще оживее и повече не посегнал към сабята. Значи, съм взел пример от принца… Само веднъж съм забил ножа за писма в гърлото на Нюзхет. Ако го бях забил втори път, е могла да оживее…
– Горката, не е успяла да гъкне дори… Умряла е на момента, в креслото, без дори да се свлече на пода. Явно убиецът е бил опитен, така е забил ножа, че дори огърлицата си е останала на мястото…