Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Щитът-наковалня на Сивите мечове изведнъж се обърна — бронята й тихо издрънча — след миг всички бойци я последваха. С тях — Грънтъл и Стони.
Малазанецът беше само първият. Под сребърната звездна светлина всички оцелели войници от Воинството на Едноръкия на Дужек идваха и се подреждаха в редици в подножието на склона. С Тайст Андий, риви, баргасти и Черни моранти от двете страни — дълга колона застанали в почит, смълчани фигури…
… а когато погледът на Грънтъл се плъзна на изток, към мъртвото поле, и Т’лан Имасс бяха там, и идваха.
Силвърфокс стоеше далече встрани и гледаше.
Сивите мечове, стъписани и смълчани, се раздвоиха, щом първите Т’лан Имасс излязоха на билото.
Водеше ги Хвърляч на кости — държеше в едната си ръка очукана раковина, увиснала на кожена каишка. Немрящият спря и заговори на дестраянта:
— Заради дара, който ни даде този смъртен, всеки от нас ще му поднесе приношение. Събрани вкупом, те ще станат неговата гробна могила и тя ще бъде ненакърнима. Ако ни откажете това, ще се опълчим срещу вас.
Дестраянтът поклати глава и прошепна:
— Не, сър. Отказ няма да има.
Гадателят пристъпи към Итковиан и положи раковината на гърдите му.
Грънтъл въздъхна. „Ех, Итковиан, май си спечели още приятели.“
Тържествената процесия от скромни дарове — понякога не повече от едно лъскаво камъче, полагани грижливо на растящия куп, покриващ тялото — продължи цялата нощ; звездите довършиха големия си кръг в небето и най-сетне погаснаха пред светлината на утрото.
Когато и малазанският войник положи на могилата шлема на Итковиан, тръгна втора вълна — войник след войник се изкачваха по склона, за да оставят дар. Воински знаци, диадеми, пръстени и гривни, ками.
През цялото това време Грънтъл и Стони стояха отстрани и гледаха. Сивите мечове също.
Когато и последните войници слязоха от хълма, Грънтъл се раздвижи. Загледа се в струпаната грамада и очите му доловиха смътното сияние на магията Телланн, която щеше да съхрани могилата недосегаема — всеки предмет на мястото му, непоклатим — после вдигна лявата си ръка. Тихо изщракване и гривните се смъкнаха.
„Съжалявам, Трийч. Учи се да живееш със загубата.“
„Всички го правим.“
Слънцето бавно се издигаше от морето на изток. Паран стоеше с Бързия Бен. Бяха наблюдавали края на поклонението, но не бяха помръднали от мястото си на хълма. Бяха видели как Дужек се включи в мълчаливата колона на поднасящите дарове — един войник, отдаващ почит на друг.
Капитанът изпитваше срам заради неспособността си да ги последва. Смъртта на Уискиджак го беше съкрушила твърде много, за да може да тръгне. Двамата с Бързия Бен бяха пристигнали твърде късно и не можеха да застанат с останалите в този официален израз на последна почит — Паран не можеше да повярва, че един толкова простичък ритуал притежава за него такава значимост. Присъствал беше на погребения — още като дете в Унта, на тържествените процесии, където ходеше със сестрите си, с майка си и баща си, за да стои пред някоя крипта в гробищата с увитите в саван тленни останки на някой стар магистрат, донесени на ръце от неговите близки. Церемонии, които го бяха изнервяли, без да изпитва никаква скръб към човек, когото изобщо не е познавал. Погребенията му се бяха стрували безсмислени. В края на краищата нали Гуглата вече беше взел душата. Плачът пред някакво празно тяло му се беше струвал празно губене на време.
Майка му и баща му. Не беше присъствал на погребението и на двамата, беше се утешавал с мисълта, че Тавори е осигурила прилична церемония и им е отдала полагащата се почит.
Тук войниците бяха свели церемониалността до минимум. Само заставаха мирно, всеки със своите мисли и чувства. И все пак — свързани помежду си. С обвързаността на споделената скръб.
А двамата с Бързия Бен бяха пропуснали всичко това, бяха закъснели. Тялото на Уискиджак вече го нямаше. И Паран усещаше в себе си пустота, сърцето му се бе превърнало сякаш в запустяла гробница, тъмна и екнеща от чувства, които не искаха и не можеха да излязат наяве.
Смълчани, двамата с магьосника се загледаха към Лунния къс, когато той се понесе още по на изток, над морето, вече на половин левга разстояние. Носеше се ниско във въздуха и много скоро — навярно след не повече от месец — щеше да докосне вълните някъде сред океана и тогава водата отново щеше да нахлуе през пукнатините, да запълни камерите и Лунният къс щеше да потъне в неотзивчивите морски води.
Бяха съвсем сами.
Най-сетне магьосникът се обърна.
— Капитане.
— Кажи, Бързак?
— Лунният къс. Нарисувай го.