Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„И все пак различни.“
„Необременени?“
Изпълни я болка и жал. „Забравих ви всички. Оставих ви. Измених ви.“
Пран Чоул пристъпи напред и й кимна за поздрав.
— Призовнице.
Силвърфокс усети, че трепери.
— Можете ли да ми простите, Пран Чоул?
— Да ти простим? Няма какво да се прощава, Призовнице.
— Не исках да отхвърлям задълго желанието ви — само докато… докато…
— Разбираме. Не бива да плачеш. Нито за нас, нито за себе си.
— Аз… сега ще ви освободя, както направих с Т’лан Ай — ще сложа край на Клетвата ви, Пран Чоул, ще ви освободя… през Портата на Гуглата, както пожелахте.
— Не, Призовнице.
Тя се стъписа.
— Изслушахме Ланас Тог, жената воин до теб. Имаме близки, Призовнице. Съсипва ги война на един континент, далече на юг. Не могат да избягат от тази война. Искаме да отидем там. Искаме да спасим своите братя и сестри. А след като изпълним тази задача, ще се върнем при теб. За да потърсим забравата, която ни очаква.
— Пран Чоул… — Гласът й се прекърши. — Искате да останете в своето терзание…
— Трябва да спасим близките си, Призовнице, стига да можем. С Клетвата силата си остава. Ще ни е нужна.
Тя бавно се съвзе, усмири скръбта си и трепета си.
— Тогава ще тръгна с вас, Пран Чоул. Всички ние. Найтчил, Татърсейл, Белурдан и Силвърфокс.
Гадателят на кости дълго мълча.
— Честта ще е висока за нас, Призовнице.
Силвърфокс се поколеба.
— Вие сте… променени. Какво направи Итковиан?
Морето от увенчани с черепи глави се сведе при споменаването на това име и гледката отне дъха й. „Кълна се в Бездната, какво е направил този човек?“
Пран Чоул дълго мълча, преди да отвърне:
— Огледай се, Призовнице. Виж живота в този свят. Посегни и почувствай силата, тук, в тази земя.
Тя се намръщи.
— Не разбирам. Това селение сега е дом на Троновете на зверовете. Тук има духове на риви… два вълка-богове…
Пран Чоул кимна.
— И не само това. Ти, може би неволно, създаде свят, в който се разнищва Клетвата на Телланн. Т’лан Ай… вече отново смъртни — този жест беше по-лесен, отколкото очакваше, нали? Призовнице, Итковиан освободи душите ни и намери, в този свят, който ти създаде, място. За нас.
— Били сте… избавени?
— Избавени? Не, Призовнице. Само ти си способна да сториш това. Т’лан Имасс бяха пробудени. Спомените ни — те отново са живи, в земята под нозете ни. И те са онова, в което ще се върнем в деня, в който ще ни освободиш. Гадателко на кости, ние очаквахме само забрава от това избавление. Не можехме да си представим, че е възможна алтернатива.
— А сега? — прошепна тя.
Пран Чоул килна глава.
— Онова, което така драговолно прегърна един смъртен… е по-голямо от нас. — Обърна се да тръгна надолу към редиците, но спря и я погледна през рамо. — Призовнице.
— Да?
— Очаква ни една задача… преди да започнем дългия си път…
Пикър седеше на един от опушените камъни и гледаше с мътни от умора очи ривите, които се движеха из развалините и търсеха още трупове. Мяркаха се и панионски войници, невъоръжени — единствените граждани, останали в Корал, като че ли бяха или измрели, или оглозгани до кокал.
Подпалвачите на мостове, загинали в цитаделата, вече бяха откарани на един фургон — Пикър и жалкото й отделение бяха извадили повечето на улицата още докато зданието се срутваше около тях. С помощта на магия бяха намерени и извадени още няколко трупа, от Тайст Андий, неколцина от които все още се мотаеха наоколо, сякаш очакваха нещо или някого. Единствените, които все още не бяха намерени, бяха Бързия Бен и Паран и Пикър подозираше, че е така просто защото не са тук.
Запалените наоколо факли едва смогваха да надвият сгъстяващия се нощен мрак. Въздухът миришеше на пушек и прах от зидария. От време на време като призрачни спомени проехтяваха далечни болезнени викове.
„Бяхме крехки. Унищожени още преди няколко месеца, край Пейл, просто ни беше нужно това време, на малцината, които останахме. Хедж, Тротс, Деторан. Трупове, които все още отдават чест…“
— Казах на ривите нашият фургон да изчака отсам северната порта — обади се Бленд до нея.
„Нашият фургон. Фургонът, каращ мъртвите Мостоваци.“
„Първи вътре.“
„Последни навън.“
„За кой ли път.“
Откъм руините на цитаделата блесна светлина. Отворен лабиринт, от който се появиха няколко фигури. Покрита с рани хрътка — пастирско псе по-скоро, — след него лейди Енви и двама сегюле, влачещи трети маскиран воин.
— Е, тва вече ще си такова таковата? — измърмори Бленд.